Когато ти отнемат внуците: Историята на една българска баба

— Не можеш да ми забраниш да ги виждам! — гласът ми трепереше, докато гледах снахата си Елена право в очите. Стояхме в коридора на техния апартамент в Люлин, а зад затворената врата се чуваше тихото мърморене на телевизора и гласчетата на децата. — Мария, моля те, не започвай пак — отвърна тя студено и обърна гръб. — Не е моментът.

Сърцето ми се сви. Вече не помнех кога последно бях държала малката Деси в ръцете си или кога бях разрошила косата на Калоян. Беше минал месец, откакто Елена ми каза да не идвам повече, а синът ми Петър… той просто мълчеше. Винаги е бил между нас като буфер, но този път не застана на ничия страна. „Мамо, по-добре е да изчакаме малко“, каза ми по телефона, а аз чух как гласът му се пречупва.

Всичко започна една събота, когато отидох да им занеса баница и компот от праскови. Децата тичаха из хола, а Елена беше нервна, защото трябваше да работи от вкъщи. „Мария, моля те, дръж ги малко по-тихо“, каза тя. Аз се засмях: „Децата са деца, Елена! Нека се радват.“ Тя ме изгледа остро. После Калоян разля сока си върху лаптопа ѝ. Тогава избухна.

— Винаги ги глезиш! Никога не слушаш какво ти казвам! — извика тя. — Не си ти майката тук!

Аз се почувствах унизена. Вдигнах ръце: „Аз само помагам! Ако не ти харесва, кажи ми направо!“

Тя ме погледна с онзи поглед, който никога не съм разбирала — смесица от умора и гняв. „Моля те, тръгни си.“

Тръгнах си. Но не очаквах, че това ще е последният път, когато ще видя внуците си.

Минаха дни. Опитах се да звънна на Петър — не вдигаше. Писах съобщения на Елена: „Моля те, нека ги видя поне за малко.“ Без отговор. Съседката ми баба Пенка ме гледаше със съчувствие: „Марийке, ще се оправят нещата.“ Но аз знаех — нещата вече не бяха същите.

Вечерите ми станаха безкрайни. Гледах старите снимки — Деси с първата си плитка, Калоян с усмивка без два зъба. Помнех как ги водех в Южния парк, как им купувах сладолед и как се смеехме на катерушките. Сега апартаментът ми беше тих като гробница.

Една сутрин реших да отида до блока им. Стоях пред входа с торбичка сладкиши — може би щях да ги срещна случайно. Видях Елена да излиза с децата. Деси ме видя първа: „Бабо!“ — извика тя и се затича към мен. Елена я хвана за ръката: „Не сега, Деси.“ Погледна ме строго: „Мария, моля те, не ни притеснявай.“

Сълзите ми потекоха по бузите. Деси ме гледаше с големите си кафяви очи и не разбираше защо не може да ме прегърне.

Върнах се у дома и седнах на леглото. Часове наред гледах тавана и се питах: къде сбърках? Дали трябваше да бъда по-покорна? Да не се меся толкова? Или просто такава е съдбата на бабите днес — ненужни, излишни, пречещи?

Седмица по-късно Петър ми звънна. Гласът му беше уморен:
— Мамо… Елена още е ядосана. Може би трябва да ѝ дадеш време.
— А ти? — попитах аз тихо.
— И аз съм между чука и наковалнята… Обичам те, но трябва да мисля за семейството си.

Семейството му… А аз? Аз вече не бях част от него?

Започнах да пиша писма до Деси и Калоян. Разказвах им за детството на баща им, за игрите по улиците на Сливница, за това как сме правили хвърчила от вестници. Не знаех дали някога ще ги прочетат.

Веднъж чух по новините за жена от Пловдив, която съдеше снаха си за правото да вижда внуците си. Замислих се — дали и аз трябва да стигна дотам? Но после си спомних усмивката на Деси и реших: не искам да ги въвличам в още повече болка.

Дните минаваха бавно. Понякога чувах детски смях от двора и сърцето ми подскачаше — дали са те? Но никога не бяха.

Една вечер получих съобщение от непознат номер: „Бабо, липсваш ми.“ Сълзите ми потекоха отново. Знаех, че е Деси. Отговорих: „И ти ми липсваш, слънчице.“

Сега стоя тук, сама в празния апартамент, с надеждата един ден всичко да се оправи. Чудя се — колко баби като мен чакат зад затворени врати? Колко семейства се разпадат заради думи, които никога не са били изречени навреме?

Кажете ми — има ли надежда за нас? Ще чуя ли пак детски смях у дома?