Молитвата на майка ми: История за вярата, която ни спаси

– Господи, защо точно на мен? – шепнех през сълзи, докато стисках ръката на майка ми. В стаята миришеше на лекарства и страх. Беше късен ноември, навън дъждът барабанеше по прозореца на болничната стая в Пловдивската университетска болница. Майка ми, баба Мария, лежеше бледа и безсилна, а аз – нейната единствена дъщеря – се чувствах по-малка и безпомощна от всякога.

– Ели, не плачи, моля те… – прошепна тя с пресъхнали устни. – Всичко ще се оправи. Бог е с нас.

Стиснах зъби. Не вярвах. Или поне така си мислех. В последните месеци животът ни беше низ от болници, лекари и безкрайни изследвания. Диагнозата – тежка форма на пневмония, усложнена от диабет. Лекарите не даваха големи надежди. Аз се обвинявах – защо не я накарах по-рано да отиде на лекар? Защо не настоявах да си вземе почивка от пазара, където продаваше домати и чушки всяка сутрин?

– Мамо, не говори така… – опитах се да се усмихна, но гласът ми трепереше. – Ще се оправиш. Ще се върнеш у дома и пак ще правим баница заедно.

Тя затвори очи и се усмихна едва-едва. В този момент вратата се отвори и влезе леля Катя – сестрата на майка ми.

– Ели, трябва да поговорим – каза тя тихо и ме дръпна в коридора.

– Какво има? – попитах с пресипнал глас.

– Лекарите казват… – тя замълча, очите ѝ се напълниха със сълзи. – Казват, че ако до утре няма подобрение…

Не довърши изречението. Срутих се на стола в коридора и зарових лице в ръцете си. Не знаех какво да правя. Баща ми беше починал преди години, а брат ми живееше в Германия и можеше да дойде чак след седмица.

Върнах се при майка ми. Тя спеше неспокойно. Седнах до леглото ѝ и започнах да си припомня детството – как ме водеше за ръка до училище, как ме учеше да меся козунак за Великден, как ме прегръщаше, когато имах кошмари. Сега аз трябваше да бъда силната.

Изведнъж си спомних думите ѝ: „Бог е с нас.“ Не бях религиозна. Но в този момент нямах нищо друго освен отчаяние.

Станах, коленичих до леглото ѝ и започнах да се моля. Не знаех какво точно казвам – думите излизаха сами:

– Господи, моля те… Не ми я взимай още. Дай ми сили да ѝ помогна… Дай ѝ още време…

Не знам колко време мина така. Когато отворих очи, майка ми ме гледаше с усмивка.

– Ели… – прошепна тя. – Чух те… Благодаря ти.

На следващия ден състоянието ѝ леко се подобри. Лекарите бяха изненадани. Аз не знаех дали това е чудо или просто късмет, но не спирах да се моля всяка вечер.

Дните минаваха бавно. Леля Катя идваше всеки ден с домашна супа и топли чорапи за майка ми. Съседките от блока носеха плодове и свещи за здраве. Дори брат ми успя да дойде за няколко дни и за първи път от години седнахме всички заедно около болничното легло.

Веднъж чух как майка ми шепне на леля Катя:

– Ели е пораснала… Виж я само как се грижи за мен…

Тези думи ме удариха като гръм. Цял живот се чувствах като провал пред нея – не завърших медицина, както тя мечтаеше; разведох се млада; работех като продавачка в кварталния магазин. Но сега разбрах: най-важното е да бъда до нея.

След две седмици майка ми беше достатъчно добре, за да я изпишат у дома. Вкъщи всичко беше различно – сякаш въздухът беше по-чист, слънцето по-топло. Започнахме отново да правим баница заедно, да гледаме стари български филми по телевизията и да си разказваме истории от миналото.

Една вечер седяхме на балкона и тя ме хвана за ръката:

– Ели, благодаря ти… Ти си моето чудо.

– Не аз, мамо… Молитвата ни спаси.

Тогава разбрах: понякога чудесата идват тихо – чрез любовта, прошката и вярата в семейството.

Сега често си задавам въпроса: ако не бях повярвала тогава, ако не бях простила на себе си за грешките си – щях ли да имам силата да продължа? А вие – вярвате ли в чудеса? Какво бихте направили на мое място?