Когато миналото не си тръгва: Как новата жена на бившия ми съпруг преобърна живота ми

– Не разбирам защо Калоян пак е с температура! – гласът на Гергана прониза тишината в коридора на блока, докато държеше сина ми за ръка. – Ако беше по-внимателна, това нямаше да се случи.

Стоях на прага на апартамента си, стиснала зъби, опитвайки се да не избухна. Димитър, бившият ми съпруг, стоеше между нас като сянка – нито с мен, нито с нея. Калоян, нашият осемгодишен син, гледаше ту мен, ту Гергана, сякаш търсеше спасение.

– Калоян беше добре сутринта – казах тихо. – Може би е настинал в училище.

Гергана се усмихна хладно и пусна ръката на сина ми. – Вече ще се грижа аз за него. Димитър и аз решихме така.

Това беше началото на края на спокойствието ми. След развода ни с Димитър преди две години вярвах, че ще успеем да запазим нормални отношения заради Калоян. Срещахме се по празници, разменяхме си го през уикендите, дори понякога вечеряхме заедно с родителите му в малкия апартамент в „Люлин“. Всичко се промени, когато Гергана влезе в живота му – млада, амбициозна и винаги усмихната пред хората, но с лед в очите към мен.

Първо започнаха дребните забележки. „Може би трябва да смениш лекаря на Калоян?“, „Защо не го записахте на английски по-рано?“, „Не мислиш ли, че е време да му купите нови обувки?“ Опитвах се да не обръщам внимание. Казвах си, че е несигурна, че просто иска да бъде част от живота на Димитър и Калоян. Но после започнаха разговорите с родителите на Димитър. Свекърва ми Мария изведнъж спря да ме кани на именни дни. Свекърът ми Петър започна да избягва погледа ми пред блока.

Една вечер Калоян се върна от уикенд при баща си и попита:

– Мамо, вярно ли е, че не можеш да готвиш като Гергана?

Сърцето ми се сви. Усмихнах се и казах:

– Всеки готви по различен начин, Калояне.

Но вътре в мен бушуваше буря. Какво още му беше казала? Какво още щеше да отнеме от мен?

Седмица по-късно получих писмо от адвокат – искане за промяна на режима на виждане. Гергана настоявала Калоян да прекарва повече време при тях, защото „там имал по-добра среда“. Димитър не беше посмял да ми го каже лично.

Вечерта го извиках да поговорим. Седнахме един срещу друг на масата в кухнята ми. Калоян спеше в другата стая.

– Защо го правиш? – попитах тихо.

Димитър не ме погледна.

– Гергана мисли, че така ще е по-добре за всички. Тя… тя просто иска най-доброто за Калоян.

– А ти какво искаш?

Той замълча дълго.

– Не знам вече, Емилия. Всичко стана толкова сложно.

Сълзите напираха в очите ми. Спомних си първите ни години заедно – как се смеехме до късно през нощта, как мечтаехме за дом и семейство. Как всичко това се превърна в битка за дете?

Следващите месеци бяха кошмар. Гергана започна да идва на родителските срещи вместо мен. Учителката на Калоян ме гледаше с недоумение: „Госпожо Николова, Гергана каза, че вече тя ще се занимава с училището.“

В квартала започнаха слухове – че съм лоша майка, че не мога да се грижа за детето си. Приятелките ми ме избягваха – страхуваха се да не ги въвлека в скандалите си с Димитър и Гергана.

Една вечер седях сама в кухнята и гледах снимките ни от морето – аз, Димитър и малкият Калоян, усмихнати до ушите на плажа в Созопол. Сълзите потекоха по бузите ми. Как можеше всичко това да изчезне толкова бързо?

Реших да се боря. Започнах да ходя при психолог – научих се как да говоря с Калоян без да го натоварвам със своите болки. Записах го на футбол – нещо, което винаги е искал. Започнах да каня приятелки вкъщи, макар и само за по чаша чай.

Една събота Гергана дойде пред блока с Димитър.

– Искам да поговорим – каза тя рязко.

Поканих ги вътре. Седнахме тримата около масата.

– Емилия – започна Гергана – знам, че ме мразиш.

Погледнах я право в очите.

– Не те мразя. Страх ме е, че ще изгубя детето си.

Тя замълча за миг.

– Не искам да ти го отнемам. Просто… искам и аз да бъда част от живота му.

Димитър мълчеше. Аз също. В този момент разбрах колко много сме загубили всички – не само аз.

Днес все още боли. Все още има дни, в които плача нощем и се чудя дали съм достатъчно добра майка. Но вече знам едно – няма идеални семейства. И няма победители във войната за любовта на едно дете.

Понякога си мисля: ако можехте да изберете между гордостта и мира в семейството си – какво бихте избрали? А вие как бихте постъпили?