Децата от първия ми брак не ми позволяват да те взема за жена: Изборът, който разкъса сърцето ми

— Тате, не искам да се ожениш за нея! — гласът на дъщеря ми Виктория трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стояхме в хола на панелката в Люлин, а Мария, жената, която обичах, седеше притихнала до мен. Синът ми Даниел стискаше юмруци и гледаше в пода. Беше петък вечер, а аз усещах как въздухът между нас става все по-гъст и тежък.

Как стигнахме дотук? След развода с първата ми съпруга, Елена, животът ми се превърна в низ от компромиси и самота. Децата останаха при мен — не защото съдът така реши, а защото майка им замина за Германия. Години наред се опитвах да бъда и майка, и баща. Работех като шофьор на автобус по линия 72, а вечерите прекарвах в опити да помогна с уроците и да сготвя нещо по-читаво от макарони с кренвирши.

С Мария се запознах случайно — тя беше новата аптекарка в квартала. Усмивката ѝ беше като слънце след дълга зима. Започнахме да се виждаме тайно — не защото имах какво да крия, а защото се страхувах как ще реагират децата. Когато най-накрая им казах, че имам приятелка, Виктория избухна: „Ти ще ни забравиш! Ще си имаш ново семейство!“

Опитах се да ги убедя, че никога няма да ги изоставя. Мария също направи всичко възможно — носеше им домашни сладкиши, помагаше с уроците по биология. Но колкото повече се стараеше, толкова повече те се затваряха в себе си. Веднъж чух Даниел да казва на сестра си: „Тя иска да ни вземе тате.“

Вечерта, когато им казах, че мисля да предложа на Мария да се оженим, настъпи буря. Виктория хвърли чаша по стената. Даниел изкрещя: „Ако го направиш, ще отида при мама!“ Сърцето ми се сви. Знаех колко е трудно там — Елена живееше с нов мъж в малък апартамент в Дортмунд и едва свързваше двата края.

Мария ме хвана за ръката. „Не мога да бъда причина за това“, прошепна тя. Очите ѝ бяха пълни със страх и болка. „Обичам те, но не мога да гледам как страдат.“

Дните след това бяха като кошмар. Децата ме избягваха. В училище Виктория започна да получава двойки, а Даниел се сбиваше с другите момчета. Класната им звънна: „Г-н Петров, случва ли се нещо у вас?“

Вечер седях сам на кухненската маса и гледах снимките от миналото — усмихнати лица на море в Обзор, Виктория с първата си кукла, Даниел с топка на стадиона в Надежда. Какво стана с нас? Кога станахме врагове?

Една неделя Мария дойде с куфарче. „Ще си тръгна“, каза тихо. „Не мога повече така. Ти трябва да избереш.“

Изборът ме разкъса отвътре. Ако остана с Мария, рискувам да загубя децата си завинаги. Ако я пусна, ще остана сам — отново.

Отидох при Виктория в стаята ѝ. Тя лежеше на леглото и гледаше тавана.
— Вики — започнах плахо — защо толкова мразиш Мария?
Тя избухна:
— Не я мразя! Просто… страх ме е! Ако ти си щастлив с нея, значи ние вече не сме ти важни!
Прегърнах я силно.
— Винаги ще сте ми важни. Но и аз имам право на щастие.

Седмици наред вкъщи цареше ледена тишина. Мария се изнесе при сестра си в Младост. Аз ходех като призрак — работех, готвех, мълчах.

Една вечер Даниел дойде при мен.
— Тате… ако върнеш Мария… ще ни забравиш ли?
Погледнах го право в очите:
— Никога! Но не мога цял живот да съм сам.
Той кимна бавно.
— Може би трябва да я поканим пак… само на вечеря.

Сърцето ми подскочи от надежда. Поканих Мария — тя дойде притеснена, но донесе любимите кифлички на Виктория. Вечерята мина неловко, но без скандали.

Минаха месеци. Нещата не станаха идеални — децата още са резервирани към Мария, но вече няма омраза. Не сме се оженили — още не съм готов да ги поставя пред този избор.

Понякога нощем лежа буден и се питам: Кога човек има право да избере себе си пред децата? И дали някога ще спрат да ме гледат като предател?

А вие как бихте постъпили? Може ли любовта към нов човек да бъде по-силна от родителската обич?