Бягство от сватбената зала: Как избрах себе си в най-трудния ден
„Мая, къде си? Всички чакат!“, гласът на майка ми трепереше от напрежение, докато се опитваше да прикрие паниката си зад усмивка. Стоях пред огледалото в малката стая за булки в ресторанта „Старият чинар“, а ръцете ми трепереха толкова силно, че едва успях да закопчая обеците си. Чувах смеха и глъчката отвън, но вътре в мен беше тишина – онази оглушителна тишина, която идва преди буря.
Вратата се отвори рязко и майка ми влезе. „Моля те, Мая, не ни излагай! Всички са тук – леля Галя от Пловдив, чичо Стефан с новата му жена, дори баба ти е дошла с автобуса от Сливен! Не можеш да ги оставиш да чакат!“
Погледнах я в очите и за миг исках да ѝ кажа всичко – как сърцето ми се свиваше всеки път, когато виждах Даниел с бутилка в ръка, как думите му ставаха все по-остри, а погледът му – все по-студен. Но само кимнах и се усмихнах изкуствено. „След минута ще изляза.“
Когато влязох в залата, всички погледи се обърнаха към мен. Даниел стоеше до олтара, с леко залитаща стойка и червени бузи. Миришеше на ракия още от входа. Когато ме видя, се ухили широко и извика: „Ей, булката най-накрая се появи! Айде, че жаден съм!“ Смехът му беше груб, а гостите се засмяха неловко.
Сърцето ми се сви. Това не беше човекът, когото обичах някога. Това беше сянка – пияна, безотговорна сянка на мъжа, за когото мечтаех да се омъжа. Погледнах към масата вдясно и видях Симеон – най-добрият ми приятел от детството. Очите му бяха пълни със съчувствие и тревога.
Церемонията започна. Свещеникът говореше нещо за любовта и доверието, а аз усещах как гласът му се губи в главата ми. Даниел едва стоеше прав. Когато дойде моментът за клетвите, той се препъна в думите си и каза: „Мая, обещавам да те обичам… докато не ме изгониш от кръчмата!“ Всички избухнаха в смях. Аз не можех да дишам.
След церемонията всички се втурнаха към масите. Майка ми ме дръпна настрани: „Моля те, не прави сцени! Това е само един ден. Всички ще говорят за нас!“
Излязох навън да си поема въздух. Симеон ме последва. „Мая… добре ли си?“
Погледнах го и сълзите ми потекоха безконтролно. „Не мога повече… Не мога да живея така! Това не е животът, който искам.“
Той хвана ръцете ми. „Тогава не го прави. Ела с мен. Просто тръгни.“
Погледнах към залата – към майка ми, която щеше да припадне от срам; към баща ми, който щеше да ме нарече неблагодарница; към гостите, които щяха да шушукат години наред за „онова момиче, което избяга от собствената си сватба“. Но после погледнах към себе си – към разбитото си сърце и изгубените си мечти.
„Добре“, прошепнах. „Да тръгнем.“
Симеон хвана ръката ми и двамата се затичахме през задния вход на ресторанта. Чух как някой извика името ми, но не се обърнах. Вятърът разроши косата ми, а роклята ми се закачи за един храст. Смеехме се и плачехме едновременно.
Симеон ме заведе до колата си и потеглихме към морето – нашето място от детството. По пътя мълчахме дълго. Най-накрая той каза: „Знаеш ли… винаги съм те обичал. Не като приятел.“
Погледнах го изненадано. „Защо никога не ми каза?“
„Защото винаги избираше някой друг пред себе си.“
Тези думи ме удариха като гръм. Колко често бях жертвала себе си заради чуждите очаквания? Колко пъти бях преглъщала болката си, за да угодя на родителите си, на обществото?
На морския бряг седнахме на пясъка и гледахме изгрева. За първи път от години се чувствах свободна.
На следващия ден телефонът ми прегря от обаждания и съобщения – майка ми плачеше, баща ми крещеше, Даниел ме наричаше предателка. В социалните мрежи вече вървяха снимки и подигравки.
Но аз избрах себе си.
Симеон беше до мен през всичко това – държеше ръката ми, когато плачех; караше ме да се смея през сълзи; напомняше ми коя съм всъщност.
Днес живея различен живот – далеч от очакванията на другите, близо до себе си и до човека, който винаги е бил до мен.
Понякога нощем се питам: Ако бях останала – щях ли някога да бъда истински щастлива? Колко от нас живеят чужд живот само защото ги е страх да изберат себе си?