Когато домът се превърне в бойно поле: Историята на една дъщеря

— Защо ти трябва още един апартамент, Таня? Вече имаш четири! — гласът ми трепереше, докато стисках дръжката на вратата, сякаш тя можеше да ме задържи в този дом завинаги.

Таня стоеше срещу мен в хола, с ръце скръстени на гърдите и поглед, който не познавах. Беше ми сестра, по-голяма с три години, но сега пред мен стоеше непознат човек — студен, пресметлив, чужд.

— Това не е твоя работа, Елена. Всичко е по закон. Мама е възрастна, ти си безработна — как ще поддържате този апартамент? По-добре е да го продадем, ще си разделим парите — каза тя с онзи тон, който винаги ме караше да се чувствам малка.

Майка ни седеше на дивана, свита като дете. Очите ѝ бяха зачервени от плач. Откакто баща ни почина миналата година, всичко се промени. Таня започна да идва по-рядко, а когато идваше, все говореше за имоти, за „по-добро бъдеще“ и „разумни решения“.

— Таня, това е нашият дом! Тук съм израснала, тук мама е прекарала целия си живот! Как можеш да мислиш само за пари? — гласът ми се пречупи.

Тя въздъхна тежко:
— Не става дума само за пари. Просто трябва да мислим практично. Аз имам семейство, деца… Ти можеш да се преместиш при някой приятел или да наемеш нещо малко. Мама ще дойде при мен в Бояна.

Погледнах майка — тя поклати глава, устните ѝ трепереха. Знаех, че не иска да напуска този апартамент на ул. „Граф Игнатиев“, където всяка мебел пази спомен за татко.

— Не искам да ходя никъде — прошепна тя. — Тук ми е домът.

Таня се обърна към нея:
— Мамо, не бъди дете! Вече не можеш сама. А Елена… тя няма работа, няма семейство. Как ще се справяте?

В този момент почувствах как ме залива вълна от гняв и отчаяние. Да, бях останала без работа след съкращенията в издателството. Да, нямах семейство като Таня. Но това не ми отнемаше правото на дом!

— Не мога да повярвам, че ми го причиняваш! — извиках. — Ти винаги си била любимката на татко, винаги си получавала всичко! Сега искаш и това да вземеш?

Таня млъкна за миг. В очите ѝ проблесна нещо като вина, но бързо го потисна:
— Не е вярно! Просто ти не разбираш как работи светът.

Сълзите ми потекоха безконтролно. Майка ме прегърна:
— Миличка, моля ви… Не се карайте заради мен.

Но вече беше късно. Въздухът беше натежал от неизказани думи и стари рани.

Седмици наред живеехме в напрежение. Таня изпращаше адвокати, писма от нотариус. Майка отслабна още повече, а аз започнах да се будя посред нощ с мисълта: „Къде ще отидем? Как ще я защитя?“

Една вечер седнах до майка на балкона. Гледах светлините на София и усещах как страхът ме задушава.

— Мамо, ако Таня успее… какво ще правим?

Тя въздъхна:
— Не знам, Елена. Но знам едно — домът не е само стени и мебели. Домът е там, където сме заедно.

Стиснах ръката ѝ:
— Ще се боря за нас. Няма да позволя да ни изгонят.

На следващия ден отидох при адвокат. Обясних му всичко — завещанието на татко, делбата на имотите, натиска от страна на Таня. Той ме изслуша внимателно:
— За съжаление, ако сестра ви настоява за делба, може да стигнете до съдебен процес. Но имате право да останете тук до приключване на делото.

Върнах се у дома с малка искрица надежда. Но Таня не спираше — звънеше по телефона, пращаше съобщения:
„Елена, не бъди инат! Това е най-доброто решение за всички!“
„Мамо ще ѝ бъде по-добре при мен!“

Започнах да се чудя — дали аз съм егоистката? Дали не държа майка насила тук? Но всяка вечер виждах как тя милва снимката на татко и шепне: „Тук ми е мястото…“

Една неделя Таня дойде с мъжа си и децата си. Влязоха шумно, сякаш вече бяха собственици.

— Елена, трябва да решим това днес! — каза тя строго.

Погледнах я право в очите:
— Не мога да ти дам дома си. Не мога да изоставя мама.

Децата ѝ тичаха из стаята, смееха се. Мъжът ѝ седна на фотьойла на татко и започна да говори за „инвестиции“ и „пазарни цени“.

Майка стана бавно и каза тихо:
— Таня… ти беше моето слънце като малка. Сега не те познавам.

Таня замръзна за миг. После избухна:
— Вие сте неблагодарни! Аз се грижа за всички! Само аз знам какво е отговорност!

Вратата се затръшна след тях. Останахме сами в тишината.

Минаха месеци в съдебни битки и напрежение. Майка се разболя тежко — лекарите казаха „от стрес“. Аз намерих временна работа като редактор на свободна практика — колкото да покривам сметките.

Една вечер седях до леглото ѝ в болницата. Тя ме хвана за ръката:
— Елена… прости ѝ. Парите променят хората. Но ти остани човек.

Сълзите ми капеха по чаршафа:
— Ще опитам, мамо…

Днес все още живея тук — сама вече. Майка почина преди два месеца. Таня не дойде на погребението — изпрати букет с картичка: „Сбогом“.

Понякога седя на балкона и гледам към светлините на града. Чудя се: струваше ли си тази битка? Кога парите станаха по-важни от любовта? И има ли надежда за семейство след такава рана?

А вие… как бихте постъпили? Какво е по-ценно — домът или кръвната връзка?