Когато майка ти не те вижда: Историята на едно пренебрегнато дете

– Пак ли ще се караш с майка ти? – прошепна ми леля Мария, докато слагах чиниите на масата. Въздухът в кухнята беше гъст от напрежение, а аз усещах как сърцето ми бие в гърлото.

– Не се карам, просто искам да ме чуе – отвърнах тихо, но вътрешно кипях. Беше поредната неделя, в която цялото семейство се събираше у нас. Близнаците – моите по-малки братя, Даниел и Борис, вече тичаха из хола, смееха се и разливаха сок по новия килим. Майка ми, както винаги, ги гледаше с обожание.

Аз съм Виктория. На двадесет и две съм, но понякога се чувствам като невидим призрак в собствения си дом. Всичко започна преди десет години, когато майка ми роди близнаците. До този момент бях нейното момиче – тя ме водеше на балет, четеше ми приказки вечер и ми плетеше плитки. Но с появата на Даниел и Борис нещо се пречупи. Вниманието ѝ се насочи изцяло към тях. Аз останах на заден план – сама със задачите си, сама с тревогите си.

– Вики, донеси още една купа за салатата! – извика майка ми от другата стая.

– Мамо, може ли поне веднъж някой друг да помогне? – не издържах и гласът ми прозвуча по-остро от очакваното.

Тя ме изгледа така, сякаш съм казала нещо ужасно.

– Не започвай пак! Братята ти са малки, ти си голяма вече. Трябва да помагаш!

– Те са на дванадесет! Могат сами да си вземат чиния! – настоях аз.

В този момент всички погледи се обърнаха към мен. Баба ми въздъхна тежко, леля Мария поклати глава. Даниел и Борис се спогледаха виновно, но после пак се разсмяха.

Вечерята мина в мълчание. Аз почти не докоснах храната си. В главата ми ехтяха думите на майка ми: „Ти си голяма вече.“ Но защо тогава все още имах нужда от нея? Защо все още жадувах за нейното внимание?

След като всички си тръгнаха, останахме само двете в кухнята. Миех чиниите, а тя подреждаше масата за закуска на близнаците.

– Виктория, защо винаги трябва да правиш сцени? – попита тихо тя.

– Мамо, не е сцена. Просто… чувствам се невидима. Винаги всичко е заради тях. Ти им купуваш най-хубавите дрехи, водиш ги на екскурзии, а мен… мен ме молиш само да помагам.

– Не е вярно! – прекъсна ме тя рязко. – Ти си ми първото дете! Просто сега имат нужда от повече грижи.

– От десет години ли? – гласът ми трепереше. – Кога ще дойде моят ред?

Тя замълча. За първи път видях как очите ѝ се насълзяват.

– Не знам… – прошепна тя. – Може би сгреших някъде.

Сълзите ми потекоха без да мога да ги спра.

– Аз просто исках да ме обичаш така, както ги обичаш тях.

Тя ме прегърна неловко, сякаш не знаеше какво да направи с ръцете си. За миг усетих топлината ѝ, но после тя се отдръпна и започна да бърше плота.

На следващия ден телефонът ми не спря да звъни. Леля Мария: „Как можа така да говориш на майка си?“ Баба: „Неблагодарница! Майка ти се жертва за всички вас.“ Дори братовчедка ми Силвия ми писа: „Вики, всички говорят за теб. Защо си толкова зла?“

Чувствах се като чудовище. Но нима беше толкова лошо да искаш любов? Да искаш да бъдеш видян?

В университета не можех да се съсредоточа. Приятелката ми Ива ме попита:

– Какво става с теб?

– Семейството ми мисли, че съм лош човек… Само защото поисках малко внимание.

– Не си лоша – каза тя твърдо. – Просто си смела да кажеш истината.

Вечерта седнах до прозореца и гледах светлините на София. Спомних си как като малка мечтаех да стана балерина, но след раждането на близнаците майка ми спря уроците – „няма време“, „няма пари“. Всичко беше за тях.

Може би щях да простя по-лесно, ако поне веднъж беше дошла на мое представление или беше попитала как съм след изпитите. Но тя винаги беше заета с Даниел и Борис – техните оценки, техните проблеми, техните мечти.

Сега всички роднини ме гледат накриво. На семейните събирания ме избягват или шушукат зад гърба ми. Майка ми е по-тиха от обикновено. Близнаците понякога идват при мен и ме питат дали съм ядосана.

– Не съм ядосана на вас – казвам им аз. – Просто понякога е трудно да бъдеш голямата сестра.

Понякога си мисля дали някой ден ще мога да простя напълно. Дали майка ми ще разбере колко много боли пренебрежението? Или ще остана завинаги „лошата дъщеря“ в очите на роднините?

Може би има много като мен – деца в сянката на своите братя и сестри. А може би аз просто не умея да бъда достатъчно тиха и незабележима.

Кажете ми честно: толкова ли е страшно да поискаш любов от собствената си майка? Или вината винаги ще бъде моя?