Тишината между нас: Истината, която не исках да знам

– Мамо, моля те, трябва да ми помогнеш. – Гласът на дъщеря ми Ива трепереше по телефона. – В болницата съм. Може ли да гледаш Никола за няколко дни?

Не попитах защо е там. Просто казах „да“. Винаги съм била от онези майки, които вярват, че семейството е над всичко. Дори когато отношенията ни с Ива бяха като разкъсан плат – с много шевове и още повече дупки.

Когато Никола пристигна с такси пред блока, държеше раничката си и плюшения си заек. Беше тих, по-тих от обикновено. Прегърнах го, но той не отвърна. Само ме погледна с онези големи кафяви очи, които толкова приличаха на баща му – човек, когото никога не съм харесвала.

– Баба, мама ще се върне ли скоро? – прошепна той вечерта, докато му слагах пижамата.

– Разбира се, мило. Тя е силна. Ще се оправи.

Лъжа ли го? Не знаех. Ива не ми каза нищо повече. Само „не се тревожи, ще ти се обадя“.

Първата нощ не спах добре. Слушах дишането на Никола в съседната стая и се чудех какво ли става с дъщеря ми. На сутринта намерих бележка в джоба на якето му: „Моля те, не казвай на баба.“ Почеркът беше на Ива. За какво не трябваше да знам?

Дните минаваха бавно. Никола беше затворен в себе си, рисуваше странни рисунки – къщи без прозорци, хора без лица. Опитвах се да го разсмея, да го изведа в парка, но той все гледаше телефона ми, чакайки майка си да се обади.

На третия ден телефонът звънна. Беше Ива.

– Мамо… – гласът ѝ беше пресипнал. – Може ли да дойдеш в болницата? Има нещо, което трябва да знаеш.

Отидох веднага. Стаята ѝ миришеше на лекарства и страх. Ива беше бледа, с тъмни кръгове под очите.

– Мамо… – започна тя и се разплака. – Не съм ти казвала всичко за Никола…

Сърцето ми се сви.

– Какво има?

– Той… той не е син на Петър. – Очите ѝ се напълниха със сълзи. – Направих грешка преди години. Бях объркана…

Стоях като вцепенена. Толкова години съм мразила Петър заради начина, по който се държеше с Ива и Никола. А сега…

– Кой е бащата? – попитах тихо.

– Няма значение – прошепна тя. – Важното е, че Никола не трябва да разбира. Петър също не знае.

Върнах се у дома объркана и ядосана. Как може Ива да ми е крила това? Какво още не знам за собственото си семейство?

Седнах до Никола и го погалих по косата.

– Баба, защо мама плаче? – попита той.

– Понякога възрастните правят грешки, миличък – казах аз и усетих как гласът ми трепери.

На следващия ден Петър дойде да вземе Никола. Стоеше на прага с ръце в джобовете и избягваше погледа ми.

– Как е Ива? – попита сухо.

– Ще се оправи – отвърнах студено.

Докато Никола събираше играчките си, Петър ме погледна право в очите:

– Знам, че не ме харесваш. Но аз обичам това дете като свое.

Исках да му кажа истината. Да изкрещя: „Той не ти е син!“ Но не можах. Видях болката в очите му и си спомних думите на Ива: „Никола не трябва да разбира.“

След като останах сама, седнах до прозореца и заплаках. Колко още тайни носим в себе си? Колко лъжи са нужни, за да запазим едно семейство цяло?

Сега се питам: Ако истината боли толкова много, струва ли си да я казваме? Или понякога любовта значи да премълчиш?