Когато маските паднат: Борбата на едно българско смесено семейство

— Не мога повече! — изкрещя Виктор, синът ми, и тресна вратата на стаята си. Гледах го как изчезва зад нея, а в гърдите ми се надигна познатото чувство на вина и безсилие. Беше късен ноемврийски следобед, а в апартамента ни в Люлин се носеше тежка тишина, прекъсвана само от далечния шум на телевизора, където Петър се опитваше да се преструва, че не чува нищо.

Преди четири години вярвах, че съм открила любовта на живота си. След развода с бащата на Виктор бях убедена, че никога повече няма да се доверя на мъж. Но Петър беше различен — нежен, внимателен, с две деца от предишния си брак: Ива, на 13, и Борис, на 10. Аз и Виктор — тогава на 11 — се преместихме при тях. Всички ни завиждаха: „Колко сте щастливи!“, „Истинско модерно семейство!“. Само че никой не виждаше какво се случваше зад затворените врати.

Първите месеци бяха като меден месец. Децата се опознаваха, играеха заедно, а аз и Петър се радвахме на новото начало. Но постепенно започнаха дребните спорове: кой ще седи до прозореца в колата, кой ще гледа телевизия първи, кой ще яде последното парче торта. Виктор все по-често оставаше сам в стаята си, а Ива и Борис се държаха като сплотен екип срещу него. Опитвах се да говоря с тях:

— Ива, защо не поканиш Виктор да играете заедно?
— Той винаги разваля всичко! — отвръщаше тя и тръшваше вратата.

Петър беше убеден, че всичко ще се оправи от само себе си. „Дай им време“, казваше той. Но времето само задълбочаваше пропастта между децата. Вечерите ни се превърнаха в бойно поле: Виктор отказваше да вечеря с всички, Ива и Борис му се подиграваха зад гърба ми, а Петър все по-често излизаше с приятели „за по една бира“.

Една вечер Виктор дойде при мен със сълзи в очите:
— Мамо, защо трябва да живея тук? Те ме мразят!
Стиснах го силно и му обещах, че ще поговоря с Петър. Но когато го направих, той само въздъхна:
— Прекаляваш! Децата са деца. Не ги слушай толкова.

Започнах да усещам как между мен и Петър се появява невидима стена. Всяка вечер спорехме за възпитанието на децата. Той защитаваше своите, аз — моя син. Една сутрин чух как Ива казва на Борис:
— Мама каза, че Мария никога няма да ни обича като истинска майка.
Сърцето ми се сви. Колко ли още думи са изречени зад гърба ми?

Скоро започнаха и финансовите проблеми. Петър загуби работата си в строителството. Аз работех като медицинска сестра в болницата в Окръжна и често взимах допълнителни смени. Вечерите се прибирах изтощена, а вкъщи ме чакаха караници за пари, сметки и кой е изял последната филия хляб.

Една вечер Виктор не се прибра навреме. Телефонът му беше изключен. Обиколих целия квартал, звънях на приятелите му — никой не го беше виждал. Когато най-накрая се прибра към полунощ, целият мокър от дъжда, го прегърнах силно:
— Къде беше?!
— По-добре навън, отколкото тук! — прошепна той.

Тогава разбрах — губех сина си. Опитах се да говоря с Петър:
— Трябва да направим нещо! Не можем да продължаваме така!
Той само сви рамене:
— Ако не ти харесва, върнете се при майка ти.

Тези думи ме удариха като шамар. За първи път осъзнах колко самотна съм всъщност в този дом. Започнах да мисля за раздяла. Но как да го направя? Как да призная пред всички — пред майка ми, пред приятелите си — че съм се провалила? Че приказката за „модерното семейство“ е само фасада?

Майка ми усещаше всичко:
— Марио, детето ти страда. Не стой там заради хората!
Но аз все още се надявах на чудо.

Една сутрин Виктор отказа да стане за училище.
— Не искам повече! Всички ми се подиграват! Ива каза на всички в класа ми, че съм глупак!
Петър дори не реагира. Седеше пред телевизора и сменяше каналите.

Тогава взех решение. Събрах багажа ни и заминахме при майка ми в Банкя. Първите дни бяха тежки — Виктор мълчеше с часове, а аз плачех нощем в леглото си. Но постепенно започнахме да дишаме по-леко. Започнах работа в местната поликлиника, Виктор намери нови приятели.

Сега понякога срещам Петър по улицата. Поглеждам го и си мисля: дали можеше да бъде различно? Дали някога ще простя на себе си за това, че позволих на сина си да страда толкова дълго?

Питам ви: Какво бихте направили на мое място? Дали щяхте да останете заради любовта или бихте избрали детето си?