„Върнах се и той каза: Искам развод” – Историята на една българка между семейството, себе си и избора

– Не мога повече, Мария. Искам развод.

Думите му се забиха в мен като нож. Стоях в коридора, още с чантата на рамо, обувките ми кални от дъжда навън. Димитър стоеше срещу мен, ръцете му трепереха, а очите му бяха празни. За миг си помислих, че се шегува. Но не – той беше сериозен. В този момент светът ми се срина.

– Какво? – едва прошепнах. – Защо?

Той въздъхна тежко и се обърна към прозореца. Навън се стъмваше, а уличните лампи хвърляха жълта светлина върху мокрия асфалт. Децата – Петър и Елица – бяха в стаите си, вероятно слушаха всяка дума.

– Уморих се да се преструваме, Мария. Отдавна не сме щастливи. Аз… аз не мога повече така.

Седнах на пейката до вратата. В главата ми кънтяха думите му. Всичко, което бях градяла с години – семейство, дом, сигурност – се разпадаше пред очите ми. Спомних си първата ни среща на студентската бригада в Пловдив, как ме разсмиваше с глупавите си шеги, как ми обещаваше, че винаги ще бъдем заедно. А сега?

– Мислех, че сме добре – казах тихо. – Мислех, че сме семейство.

Димитър не отговори веднага. Чух как Елица затваря вратата на стаята си по-силно от обикновено. Сигурно беше чула всичко.

– Опитвах се, Мария. Наистина опитвах. Но вече не мога да живея в лъжа.

В този момент усетих как гневът и болката се смесват в мен. Какво значи „лъжа“? Аз ли съм лъжата? Или нашият живот?

– А децата? За тях помисли ли? – попитах го през сълзи.

– Знам… Знам, че ще им е трудно. Но не мога да остана само заради тях.

Тази нощ не спах. Лежах до стената, а Димитър беше на дивана в хола. Чувах как Петър плаче тихо в стаята си. На сутринта трябваше да стана и да приготвя закуска, сякаш нищо не се е случило.

Майка ми звънна по обяд.

– Как си, Марийче? – попита тя ведро.

– Добре съм, мамо – излъгах автоматично.

– Димитър пак ли е на работа до късно? Той много работи това момче…

Не издържах и избухнах в плач.

– Мамо… той иска развод.

От другата страна настъпи тишина.

– Господи… Какво стана?

Разказах ѝ всичко. Чух я как въздиша тежко.

– Знаеш ли, Марийче… Баща ти и аз също сме имали трудни моменти. Но никога не сме мислили за развод. Семейството е най-важното. Помисли добре…

Затворих телефона и се почувствах още по-самотна. Майка ми винаги е вярвала в брака като свещен съюз. Но аз вече не бях сигурна дали това е достатъчно.

Следващите дни минаха като в мъгла. Димитър беше дистанциран, говорехме само за децата и сметките. Петър ме гледаше с големи тъжни очи и ме питаше:

– Мамо, тате ще си тръгне ли?

Не знаех какво да му кажа. Елица се затвори в себе си, престана да говори с нас. Вечер стоеше пред компютъра и слушаше музика със слушалки.

Една вечер седнах до Димитър в кухнята.

– Можем ли поне да опитаме? Да отидем на терапия… Да поговорим като хората?

Той поклати глава.

– Пробвахме всичко, Мария. Просто… чувствата ми ги няма вече.

Почувствах се като провалена жена. Къде сбърках? Дали прекалено много работех? Дали не му обръщах достатъчно внимание? Или просто любовта си отива така – без предупреждение?

Сестра ми Ива дойде една вечер с бутилка вино.

– Знаеш ли – каза тя – понякога е по-добре да пуснеш човека да си тръгне, отколкото да го държиш насила.

– Ами децата? – попитах я отчаяно.

– Те ще страдат повече, ако ви гледат нещастни заедно. Повярвай ми…

Седяхме до късно и говорихме за всичко – за мечтите ни като деца, за това как животът ни е завъртял в различни посоки. Ива ме прегърна силно:

– Не забравяй коя си ти, Мария. Ти си повече от нечия съпруга или майка.

Тези думи останаха с мен дълго след като тя си тръгна.

Минаха седмици. Димитър започна да спи при майка си. Вкъщи беше по-тихо от всякога. Започнах да ходя на работа по-рано, само и само да не мисля. Колежките ме гледаха със съжаление – слуховете бързо се разпространяват в малкия град.

Един ден Елица дойде при мен със сълзи на очи:

– Мамо… ти ще бъдеш ли добре?

Прегърнах я силно и ѝ обещах, че ще се справя – заради нея и Петър.

Сега седя сама на балкона и гледам как слънцето залязва над панелните блокове. Животът ми вече никога няма да бъде същият. Но може би това не е краят… а ново начало?

Понякога се питам: Кога забравих коя съм? И дали имам сили да започна отначало? Какво бихте направили вие на мое място?