Когато тишината крещи – Изповедта на една баба, която изгуби внучката си

– Ива, защо не искаш да дойдеш при баба? – гласът ми трепереше, докато стоях на прага на детската стая. Дъщерята на сина ми седеше на леглото, вперила поглед в телефона си, сякаш не ме чуваше. Сърцето ми се сви. Преди няколко месеца тя тичаше към мен с разтворени ръце, а сега между нас се бе настанила ледена стена.

– Мамо, остави я – Мария, снаха ми, се появи зад гърба ми с престорена усмивка. – Ива има много домашни. Не я притеснявай.

Но аз познавах внучката си. Знаех кога нещо не е наред. Вечерите ни с приказки и смях изчезнаха. Дори любимите ни съботни разходки в Борисовата градина вече бяха само спомен. Опитвах се да не досаждам, но болката от отчуждението ме разкъсваше отвътре.

Веднъж, докато Мария готвеше в кухнята, се престраших да попитам:

– Мария, има ли нещо? Защо Ива не иска да говори с мен?

Тя спря да реже лука и ме погледна право в очите:

– Просто пораства. Всички деца минават през това.

Но не ѝ повярвах. Не беше само възрастта. Виждах как Ива ме избягваше, как се свиваше, когато се опитвах да я прегърна. Сякаш се страхуваше от мен.

Започнах да се обвинявам. Може би бях прекалено строга? Може би някога съм казала нещо, което я е наранило? Всяка вечер лежах будна и се връщах назад в спомените – към рождените ѝ дни, към първите ѝ стъпки, към онзи ден, когато за първи път ми каза „бабо“.

Една неделя синът ми Петър дойде на гости сам. Седнахме на балкона с по чаша кафе.

– Петре, кажи ми истината – прошепнах. – Какво става с Ива?

Той замълча дълго. После въздъхна:

– Мамо… Мария мисли, че ти се месиш прекалено много. Че ѝ казваш как да я възпитава. Това я дразни.

Сълзите напълниха очите ми.

– Аз само исках да помагам…

– Знам – отвърна той тихо. – Но Мария е майка ѝ. Тя иска да се справя сама.

От този ден всичко се промени. Започнах да се държа по-далеч. Не настоявах за срещи, не звънях всеки ден. Но болката не намаляваше. Виждах Ива само отдалеч – как расте, как се променя, как вече не ме търси за съвет или утеха.

Веднъж я срещнах случайно пред блока. Беше с приятелки и ме поздрави едва чуто.

– Иве, липсваш ми… – прошепнах аз.

Тя сведе глава:

– Извинявай, бабо… Бързам.

Върнах се вкъщи със смачкано сърце. Спомените ме заляха като вълна – първият ѝ учебен ден, как плака на рамото ми, когато падна от колелото…

Вечерта Мария ми звънна:

– Моля те, не притеснявай Ива повече. Тя има нужда от пространство.

Гласът ѝ беше студен като зимен вятър.

– Но аз съм ѝ баба…

– Знам. Но тя вече е голяма.

Седях в тъмната кухня и слушах тишината. Тази тишина крещеше по-силно от всяка караница. Крещеше за изгубените години, за неизказаните думи, за любовта, която никой не искаше да приеме.

Започнах да пиша писма до Ива. Не ѝ ги давах – просто ги оставях в чекмеджето до леглото си. В тях ѝ разказвах за детството си в Пловдив, за първата си любов, за мечтите си и страховете си. Надявах се някой ден да ги прочете и да разбере колко много я обичам.

Една вечер Петър дойде притеснен.

– Мамо… Мария мисли да се преместим в друг град. Получила е работа във Варна.

Светът ми се срина. Още по-далеч… Още по-малко шансове да видя Ива.

– Не мога да ви спра – казах тихо. – Но моля те… кажи ѝ, че винаги ще я чакам тук.

Той кимна и си тръгна без да каже повече нищо.

Минаха месеци. Писмата в чекмеджето станаха десетки. Всеки ден гледах снимките на Ива и се питах къде сбърках. Дали прекалената любов може да бъде грешка? Дали желанието да помагаш може да нарани най-близките ти?

Сега стоя сама в празния апартамент и слушам тишината. Тази тишина вече не ме плаши – тя е част от мен. Но все още се надявам един ден Ива да почука на вратата ми и да поиска да чуе историите ми.

Може ли една баба да обича твърде много? Или просто светът вече няма място за нашата любов? Какво мислите вие?