Трябва ли да жертваш щастието си заради мързелива сестра и майка? Историята на Елица

— Ели, пак ли ще излизаш? — гласът на майка ми пронизваше тишината в малката ни кухня, докато аз бързах да си взема чантата. — Остави ги тия срещи, имаме нужда от теб тук!

Спрях се на прага, стиснала дръжката толкова силно, че кокалчетата ми побеляха. Сестра ми Яна лежеше на дивана с телефона в ръка, краката ѝ бяха метнати върху одеялото, което аз бях изпрала предната вечер. Погледна ме презрително:

— Ако не беше ти, мамо, кой знае какво щяхме да правим. Ели пак мисли само за себе си.

В този момент в мен се надигна гняв, примесен с вина. От години живеехме трите — аз, майка ми и Яна — в двустаен апартамент в Люлин. Баща ни ни напусна, когато бях на десет. Майка ми така и не успя да се съвземе. Работеше като санитарка в болницата, но след инсулта преди три години остана вкъщи. Яна беше по-голяма с две години, но така и не завърши университета. Вечно без работа, вечно с оправдания.

Аз работех като счетоводител в малка фирма. Заплатата ми не беше голяма, но покривах сметките, купувах храна и лекарства за майка ми. Понякога се чудех дали някой от тях изобщо осъзнава колко ми тежи всичко това.

Срещнах Димитър на един семинар по финанси. Беше различен — амбициозен, внимателен, с чувство за хумор. За първи път някой ме караше да се чувствам важна. След няколко месеца започнахме да говорим за общо бъдеще. Той имаше собствено жилище в Младост и добра работа в ИТ сектора.

— Ели, защо не дойдеш да живееш при мен? — попита ме една вечер, докато седяхме на терасата му и гледахме светлините на града.

— Не мога… Майка ми и Яна няма да се справят без мен.

— А ти? Ти ще се справиш ли без себе си?

Думите му ме удариха като шамар. За първи път някой ме попита какво искам аз.

Върнах се вкъщи късно онази вечер. Майка ми вече спеше, но Яна ме чакаше в кухнята.

— Къде беше? — попита подозрително.

— При Димитър.

— Аха… Значи пак ще ни оставиш сами? Мислиш ли изобщо за нас?

— Яна, ти си на трийсет и две! Не мислиш ли, че е време да поемеш малко отговорност?

Тя млъкна за миг, после избухна:

— Аз не мога като теб! Ти винаги си била силната! Аз… аз просто не мога!

Сълзите ѝ ме разтърсиха. За миг забравих гнева си и я прегърнах. Но вътре в мен остана усещането за несправедливост.

Следващите седмици бяха кошмарни. Димитър настояваше да взема решение. Майка ми започна да се оплаква все повече от болки. Яна не излизаше от стаята си. Аз се чувствах като разкъсвана между два свята.

Една вечер Димитър дойде у нас. Седнахме всички на масата. Майка ми го гледаше с недоверие.

— Какво ще стане с нас, ако Елица си тръгне? — попита тя тихо.

Димитър въздъхна:

— Госпожо Иванова, Елица заслужава щастие. Не може цял живот да носи всичко сама.

Майка ми наведе глава. Яна избухна:

— Лесно ви е да говорите! Вие имате всичко! А ние?

— Яна, стига! — извиках аз. — Не съм ви длъжна! Обичам ви, но не мога повече така!

В стаята настъпи тишина. За първи път казвах това на глас.

На следващия ден събрах багажа си и отидох при Димитър. Плаках цяла нощ. Чувствах се виновна, предателка… Но за първи път от години усетих лекота.

Майка ми не ми говореше седмици наред. Яна ми пишеше само когато имаше нужда от пари. С времето започнах да изграждам нов живот — записах курс по английски, започнах нова работа.

Но всяка вечер преди да заспя се питах: Постъпих ли правилно? Имам ли право на щастие, ако семейството ми страда?

Понякога се чудя: Колко още жени като мен живеят с тази вина? Трябва ли винаги да избираме между себе си и близките си?