Между две врати: Историята на една снаха и нейната свекърва

– Пак ли само картофи и буркани? – прошепнах на съпруга си Петър, докато разопаковах поредната торба от свекърва ми. Беше неделя следобед, а в кухнята миришеше на лук и отчаяние. Петър мълчеше, както винаги, когато ставаше дума за майка му.

– Ели, не започвай пак… – каза тихо той, избягвайки погледа ми.

– Не започвам, Петре. Просто питам. Защото знам, че на сестра ти Деси пак е дала пари за новия й телефон. А ние? Само буркани и картофи. Винаги така – за нас остатъците, за нея всичко.

Петър въздъхна тежко и се загледа през прозореца. Навън дъждът барабанеше по ламарината на балкона. В този момент телефонът ми изписука – съобщение от Деси: „Мамо пак ми спаси положението! Купих си най-накрая телефона! Ще дойдеш ли да го видиш?“

Стиснах зъби. Не беше първият път. Откакто се омъжих за Петър, свекърва ми – леля Мария – никога не ме прие напълно. Винаги беше студена, сдържана, а към Деси – топла и щедра. Деси беше „детето“, аз – „жената на Петър“. Колко пъти съм чувала: „Ти си майка, трябва да разбираш.“ Но кой разбира мен?

Вечерта седяхме на масата с нашия син Мартин, който се оплакваше, че всички в училище имат нови маратонки, а неговите са стари и скъсани. Сърцето ми се сви. Знаех, че не можем да си позволим нови този месец.

– Мамо, защо баба никога не ми купува нищо? – попита ме той с детска невинност.

– Защото… – започнах, но думите заседнаха в гърлото ми.

Петър ме погледна умолително: – Недей пред детето.

– А кога? Кога ще говорим за това? – избухнах аз. – Кога ще кажеш на майка ти, че не е честно?

На следващия ден отидох до магазина с последните пари в портмонето си. Срещнах леля Мария пред блока. Тя носеше торба с покупки.

– Здравей, Ели! Ето малко домати и компот за вас – каза тя сухо.

– Благодаря… Лельо Мария, може ли да поговорим?

Тя ме изгледа подозрително.

– Слушам те.

– Знаете ли, че Мартин има нужда от нови маратонки? А Петър отдавна не е купувал нищо за себе си. Виждам, че помагате много на Деси…

– Деси е сама, Ели! Тя няма кой да й помага! – прекъсна ме тя рязко.

– А ние? Ние сме семейство! И ние имаме нужда понякога…

– Вие сте двама възрастни хора! Работите! Не може всеки да чака на мен! – каза тя и тръгна към входа.

Стоях като вцепенена. Сълзите напираха в очите ми. Върнах се вкъщи и се затворих в банята. Чух как Мартин чука по вратата:

– Мамо, добре ли си?

– Добре съм, миличък…

Но не бях добре. Чувствах се невидима. Чувствах се като чужда в собственото си семейство.

Вечерта казах на Петър:

– Не мога повече така. Или ще говориш с майка си, или ще се махна за известно време при мама в Пловдив.

Той ме погледна уплашено:

– Недей така… Ще говоря с нея.

На следващия ден Петър отиде при леля Мария. Върна се мълчалив и пребледнял.

– Какво стана? – попитах го веднага.

– Каза ми, че Деси е по-слаба и има нужда от повече помощ. Че ти си силна жена и ще се справиш…

Изсмях се горчиво:

– Значи наказанието ми е, че съм силна?

Дните минаваха тежко. Започнах да избягвам срещите със свекърва ми. Мартин усещаше напрежението вкъщи и ставаше все по-мълчалив.

Една вечер получих обаждане от майка ми:

– Ели, как сте? Чух, че Мария пак е помогнала на Деси…

Разплаках се по телефона:

– Мамо, чувствам се като прислужница в това семейство…

– Ела при мен за няколко дни. Ще поговорим спокойно.

Отидох в Пловдив с Мартин. Там усетих топлината на истинското семейство. Майка ми ме прегърна силно:

– Не позволявай да те тъпчат! Говори с Петър! Той трябва да застане до теб!

След няколко дни се върнахме у дома. Седнахме тримата с Петър и Мартин на масата.

– Петре, обичам те, но не мога повече да живея така. Или ще поставиш граници на майка си, или ще трябва да взема решение за нас двамата.

Петър ме погледна дълго. Видях болката в очите му.

– Ще говоря с нея още веднъж. Обещавам ти.

Този път беше различно. Отидохме двамата при леля Мария. Петър говори твърдо:

– Мамо, семейството ми страда. Ако не можеш да бъдеш справедлива към всички ни, ще трябва да ограничим контактите си.

Леля Мария замълча дълго. После каза тихо:

– Не съм осъзнавала колко ви боли… Ще опитам да променя нещата.

Не знам дали ще го направи наистина. Но поне този път бяхме единни с Петър.

Сега седя до прозореца и гледам как дъждът спира. Мартин играе с новите си маратонки – подарък от баба му след този разговор.

Питам се: Колко често позволяваме на несправедливостта да ни разделя? И кога най-сетне ще намерим сили да поискаме своето място в семейството?