Когато тишината се разпука: Моята втора възможност за любов

– Мамо, пак ли ще стоиш цял ден пред прозореца? – гласът на дъщеря ми Виктория ме изтръгна от унеса. Беше късен следобед, а слънцето се скриваше зад покривите на нашето малко село край Пловдив. Вече две години гледах този залез сама. Две години, откакто Георги си отиде и остави тишина, която никой не можеше да запълни.

– Не, Вики, ей сега ще стана – излъгах я, макар че нямах сили да помръдна. Всяка вечер беше една и съща – вечеря на масата за двама, но само една чиния. Телевизорът говореше сам, а аз слушах ехото на спомените ни.

Виктория се приближи и сложи ръка на рамото ми. – Мамо, трябва да продължиш. Татко не би искал да се затвориш така. – Очите ѝ бяха пълни със сълзи, но и с решителност. Усетих как болката ми се смесва с вина – не само че изгубих Георги, но и че губех връзката с дъщеря си.

– Знам, Вики, но не мога… Просто не мога още – прошепнах.

Седмици минаваха в еднообразие. Селото беше тихо, хората ме гледаха със съжаление, а аз избягвах погледите им. Един ден телефонът иззвъня неочаквано. Номерът беше непознат.

– Ало? – гласът ми трепереше.

– Здравей, Мария. Не знам дали ме помниш… Аз съм Стефан – гласът беше топъл, леко дрезгав, познат от миналото.

Стефан! Бяхме съседи като деца, после животът ни раздели. Сърцето ми прескочи удар. – Стефане? Как си?

– Добре съм… Чух за Георги. Съжалявам много. Мислех си… ако имаш нужда от компания или просто да поговорим…

Дълго мълчах. Не знаех какво да кажа. Но нещо в гласа му ме стопли. – Благодаря ти… Може би ще ми е приятно да поговорим.

Така започна всичко. Първо бяха кратки разговори за времето, за селото, за децата ни. После спомените ни върнаха към детството – как сме играли на двора, как сме крали череши от съседите. Смяхме се за първи път от години.

Виктория забеляза промяната. – Мамо, с кого говориш толкова често? – попита тя една вечер.

– Със Стефан… Помниш ли го? Беше наш съсед едно време.

Тя ме изгледа подозрително. – Не искам да те виждам наранена пак.

– Вики, аз… Просто ми е приятно да говоря с него. Не търся нищо повече.

Но истината беше, че сърцето ми започна да тупти по-силно всеки път, когато телефонът звъннеше. Започнах да се грижа повече за себе си – сресвах косата си, слагах червило.

Една вечер Стефан предложи да се видим на площада пред читалището. Беше пролет и въздухът ухаеше на люляк.

– Мария, не знам дали е правилно… Но не мога да спра да мисля за теб – каза той тихо.

Погледнах го – очите му бяха пълни с нежност и страх едновременно.

– И аз се страхувам, Стефане. Чувствам се виновна… сякаш предавам Георги.

Той хвана ръката ми. – Любовта не е предателство. Тя е живот.

Тези думи разтопиха леда в мен. За първи път от две години почувствах надежда.

Но щастието ни не беше прието лесно. Селото започна да шушука. „Виж я Мария – още траур не е минал, а вече друг мъж до нея.“ Майка ми дори отказа да говори с мен седмици наред.

Виктория беше най-яростна. – Мамо, как можа? Татко още не е изстинал в гроба!

– Вики, обичах баща ти повече от всичко! Но аз съм жива… Имам нужда от някого до себе си.

Тя избяга разплакана. Сърцето ми се късаше между любовта към дъщеря ми и копнежа за нов живот.

Стефан беше до мен през всичко това. Държеше ръката ми на пазара, въпреки погледите на хората. Помагаше ми в градината, носеше цветя без повод.

Минаха месеци преди Виктория да приеме избора ми. Един ден дойде при мен и каза:

– Мамо… виждам, че си щастлива. Може би татко би искал това за теб.

Прегърнах я през сълзи. За първи път от години се почувствах цяла.

Сега седя на същия прозорец, но вече не гледам залеза сама. До мен е Стефан, а Виктория често ни гостува с внучката ми Елица.

Понякога се питам: Колко време трябва да мине преди човек да си позволи нова любов? И кой има право да ни съди за това?