Вярата, която ме спаси: Как Бог ми даде сили да се грижа за внука си, докато дъщеря ми беше в болница

„Мамо, ще се върнеш ли скоро?“ – гласът на малкия Мартин трепереше, а очите му бяха пълни със сълзи. Стоях до прозореца на болничната стая, стискайки ръката на дъщеря ми Елица, която лежеше бледа и безсилна. Лекарите още не знаеха какво ѝ е – само че трябва да остане под наблюдение. В този момент светът ми се срина. Аз, Мария, на 62 години, бях изправена пред най-голямото си изпитание.

„Мартине, мамо ще се оправи. Ще се грижа за теб, обещавам!“ – казах с глас, който звучеше по-уверено, отколкото се чувствах. Вътре в мен бушуваше паника. Как ще се справя? Пенсията ми стига едва-едва, а Мартин е само на шест. Никога не съм била особено религиозна, но тази вечер, когато го сложих да спи в неговото легло, коленичих до прозореца и прошепнах: „Господи, помогни ми! Дай ми сили да не се разпадна.“

Първите дни бяха кошмар. Мартин плачеше нощем, търсеше майка си, отказваше да яде. Аз се опитвах да бъда силна – готвех любимата му супа топчета, четях му приказки за лека нощ, но той все ме гледаше с онзи поглед – тъжен и объркан. Веднъж го чух да шепне: „Боже, върни мама.“ Сърцето ми се сви – толкова малък, а вече познава болката.

Една сутрин телефонът звънна. Беше Елица. Гласът ѝ беше слаб: „Мамо, не знам колко още ще остана тук… Моля те, пази Мартин.“

„Ще го пазя, дъще. Ще направя всичко по силите си.“

След като затворих, избухнах в сълзи. Не исках Мартин да ме види така. Скрих се в банята и там се молих – не знаех какво точно казвам, просто говорех с Бог като с приятел. Помолих го да ми даде сили да не се предам.

Дните минаваха бавно. В блока започнаха да шушукат: „Гледай я Мария – сама с внучето… Дали ще се справи?“ Съседката Пенка донесе домашна баница: „Знам, че ти е трудно. Ако имаш нужда от нещо – кажи.“ За първи път от години почувствах топлина от хората около мен.

Вечерите бяха най-тежки. Мартин често се будеше с писък: „Мамо! Мамо!“ Тогава го прегръщах силно и му шепнех: „Тук съм, всичко ще бъде наред.“ А после пак коленичих до прозореца и молех Бог да ни пази.

Една вечер Мартин ме попита: „Бабо, ти вярваш ли в чудеса?“

Замислих се. „Понякога… Когато много силно поискаш нещо и вярваш, може би Бог чува.“

„Аз всяка вечер моля Бог мама да се върне.“

Сълзите ми потекоха по бузите. Прегърнах го още по-силно.

Скоро започнах да усещам промяна в себе си. Вярата ми стана по-силна – не онази църковна вяра, а истинската – че не съм сама. Започнах да говоря повече с хората от блока – някои помагаха с храна, други взимаха Мартин на площадката. Дори намерих сили да се усмихвам.

Един ден получих обаждане от болницата: „Госпожо Иванова, Елица е по-добре! Скоро ще я изпишем.“ Тогава коленичих и благодарих на Бог със сълзи на очи.

Когато Елица се върна у дома, Мартин я прегърна така силно, че сякаш никога нямаше да я пусне. Аз стоях отстрани и гледах – благодарна за всяка минута заедно.

Вечерта седнахме тримата на масата. Елица ме хвана за ръка: „Мамо, благодаря ти! Без теб нямаше да се справим.“

Погледнах към небето през прозореца и прошепнах: „Благодаря ти, Господи.“

Сега често си мисля – дали щях да издържа без вярата? Дали човек може сам да понесе всичко? А вие как мислите – има ли чудеса или всичко е въпрос на сила и любов?