В сянката на баща ми: История за прошката и границите

– Мария, ще дойдеш ли най-сетне? – гласът на майка ми трепереше по телефона, а аз стоях на терасата, стиснала цигарата между пръстите си, опитвайки се да не избухна. Вече беше късен следобед, а слънцето се криеше зад облаците, сякаш и то не искаше да види какво предстои.

– Не знам, мамо. Не знам дали мога – прошепнах, макар че знаех, че тя очаква от мен да бъда силната. Винаги съм била силната. Винаги съм била тази, която поема всичко на гърба си, защото другите не могат или не искат.

Баща ми лежеше в болницата вече трета седмица. Диагнозата беше тежка – бъбречна недостатъчност. Лекарите казаха, че има шанс само ако някой от нас му стане донор. Аз. Единственото дете. Единственият човек, който можеше да му даде шанс за живот.

Но как да дам живот на човек, който цял живот ми го е отнемал?

Спомням си как като малка се криех под масата, когато той се прибираше пиян. Майка ми ме дърпаше за ръката и шепнеше: „Тихо, Марийче, не го ядосвай.“ А аз се чудех какво съм направила пак. Винаги бях виновна – за разлятото мляко, за счупената чаша, за това, че съм момиче, а не момче.

– Ти си ми срамът! – крещеше той една вечер, когато бях на дванайсет. – Ако беше син, щеше да ми носиш гордост!

Тогава реших да не плача повече пред него. Да не му давам тази власт над мен. Но болката остана – като камък в гърдите ми.

Сега този човек лежеше в болничното легло и чакаше от мен спасение. Майка ми ме молеше всеки ден:

– Мари, той се промени. Страх го е. Може би сега ще разбере…

Но аз виждах само старите му очи – студени, безразлични, понякога зли. Дори сега, когато ме погледна за първи път след операцията, не каза „благодаря“. Само кимна леко и извърна глава.

– Защо трябва аз да плащам пак? – попитах майка ми една вечер, докато седяхме в кухнята и тя бъркаше супа.

– Защото си му дете – отговори тя тихо. – Родителите не се избират.

– Но границите се избират! – избухнах аз. – Колко още трябва да давам? Кога ще мога да живея за себе си?

Майка ми замълча. Сълзите ѝ капеха в супата.

Сестра ми Галя живееше в Германия и не можеше да помогне. Писа ми съобщение: „Мари, ако не можеш – не го прави! Не си длъжна!“ Но аз знаех, че всички ще ме сочат с пръст, ако откажа. В малкия ни град хората говорят. „Видя ли я Мария? Остави баща си да умре!“

В нощта преди да подпиша документите за донорство не можах да спя. Въртях се в леглото и слушах как дъждът барабани по прозореца. Спомних си всички онези вечери, когато се молех да избяга от вкъщи. Когато мечтаех да имам друг баща – добър, топъл, който ще ме прегърне и ще каже: „Гордея се с теб.“

Но такъв баща нямах.

На сутринта отидох в болницата. Баща ми беше сам в стаята. Погледна ме безизразно.

– Ще го направиш ли? – попита тихо.

– Не знам – отвърнах честно. – Не знам дали мога да ти простя всичко.

Той замълча дълго. После каза:

– Аз не съм бил добър баща. Знам го. Но ако можеш… помогни ми.

За първи път чух в гласа му страх. Не гордост, не гняв – страх.

Подписах документите със свито сърце. Операцията мина успешно. Баща ми оживя.

Но аз… аз останах празна отвътре. Чудех се дали направих правилното нещо или просто поредната жертва в името на семейния дълг.

Днес стоя на терасата и гледам към небето. Питам се: Кога идва моментът да изберем себе си пред родителите си? И дали прошката е възможна там, където никога не е имало любов?