Мога ли да вярвам на собствения си син?
— Мамо, не разбираш ли, че вече не можеш да живееш сама! — гласът на Петър отекваше в малката ми кухня, докато аз стисках чашата с чай така силно, че пръстите ми побеляха.
Погледнах го — висок, с побеляла вече коса, но очите му бяха същите като на онова момче, което някога държах за ръка в първия учебен ден. Сега обаче в тях имаше нетърпение, дори раздразнение. Бях свикнала да се справям сама. След като баща му почина преди десет години, апартаментът ни в Люлин стана моят малък свят — с цветята на балкона, с мириса на кафе сутрин и със спомените по стените.
— Петре, не е толкова лесно. Тук всичко ми е познато. Как ще продам апартамента? Къде ще отида? — опитах се да запазя гласа си спокоен, но усещах как гърлото ми се стяга.
Той въздъхна тежко:
— Ще дойдеш при нас. Имаме място. Децата ще се радват да си по-близо. А и ти вече не си първа младост…
Думите му ме удариха като шамар. Не съм първа младост. Знам го. Всяка сутрин ставам с болки в коленете, всяка вечер броя хапчетата си. Но това не означава, че съм готова да се откажа от всичко, което съм градяла цял живот.
Вечерта не можах да заспя. Седях до прозореца и гледах светлините на София. Спомних си как преди години Петър идваше при мен за съвети — за първата си работа, за първата си любов. Сега ролите се бяха обърнали. Той решаваше вместо мен.
На следващия ден дойде снаха ми — Даниела. Усмихната, но с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам излишна.
— Мария, ще ти е по-лесно при нас. Ще сме заедно, ще си гледаш внучетата… А и апартаментът ти струва доста вече. Можем да го продадем и да направим ремонт у нас — каза тя уж между другото.
Усетих как нещо в мен се пречупва. Дали наистина мислят за мен или просто искат парите от апартамента? Започнах да се съмнявам във всичко — в думите им, в усмивките им, дори в собствената си преценка.
Съседката ми баба Стефка ме спря на стълбището:
— Марийче, чух, че ще продаваш? Недей, злато! После няма връщане назад…
Седнахме на пейката пред блока. Тя ми разказа как дъщеря ѝ я убедила да продаде жилището си и после я оставили в старчески дом.
— Не казвам, че твоят Петър е такъв, ама човек никога не знае…
Върнах се вкъщи още по-объркана. Вечерта телефонът звънна — беше дъщеря ми Ирина от Пловдив.
— Мамо, Петър ми каза какво мисли. Аз не съм съгласна! Това е твоят дом! Ако искаш помощ — ще дойда! Но не продавай нищо под натиск!
Сълзите ми потекоха без да ги спирам. За първи път от години се почувствах подкрепена.
Следващите дни Петър идваше все по-често. Носеше обяви за брокери, говореше за цени, за документи… Аз мълчах. Виждах как нетърпението му расте.
Една вечер избухнах:
— Защо толкова бързаш? Пари ли ти трябват? Или просто ти преча?
Той ме погледна изненадано:
— Мамо! Как можеш да мислиш такова нещо? Просто искам да ти е добре!
Но вече не вярвах напълно. Виждах как Даниела брои разходите, как внучката ми Марияна ме гледа с досада, когато ѝ говоря за миналото…
Започнах да търся информация — четох във форуми истории като моята. Разбрах колко много възрастни хора са изгубили домовете си и са останали сами.
Една сутрин взех решение. Обадих се на Ирина:
— Дъще, ще дойда при теб за известно време. Тук всичко ме притиска.
Събрах най-необходимото и заключих апартамента. Когато Петър разбра, беше бесен:
— Мамо, това е абсурд! Как можеш така?
Погледнах го право в очите:
— Мога. Защото това е моят живот и моят дом.
В Пловдив Ирина ме посрещна с прегръдка. За първи път от години спах спокойно.
Сега седя на балкона ѝ и гледам към Родопите. Знам, че битката не е свършила — Петър още настоява да продам апартамента. Но вече не съм сама.
Питам се: Кога децата ни спират да бъдат просто наши деца и започват да гледат на нас като на тежест или източник на пари? Мога ли някога отново напълно да вярвам на собствения си син?