„Мамо, защо беше в апартамента ни, докато ни нямаше?“ – Драма на семейното доверие в София

– Мамо, защо беше в апартамента ни, докато ни нямаше? – думите ми излетяха като куршум, още преди да осъзная колко силно треперят ръцете ми. Стоях срещу нея в малката кухня на родителския ни дом в Люлин, а тя стискаше чашата с чай така, сякаш само тя я държеше на този свят.

– Деси, не исках да те тревожа… – започна тя тихо, но аз вече не можех да спра.

– Не искаше да ме тревожиш? Мамо, ти си ровила в нещата ми! Виждала си писмата ми, снимките ни с Иван… – гласът ми се пречупи. Спомних си как преди два дни, когато се върнахме с Иван от почивката ни във Велинград, забелязах, че някои от чекмеджетата са разместени. Първо реших, че съм си въобразила. После видях снимката на сватбата ни – беше обърната наопаки. Тогава разбрах: някой е бил тук.

Майка ми мълчеше. Въздухът между нас беше тежък като олово. Иван стоеше до мен, стиснал устни. Знаех, че го боли – той винаги е бил по-деликатен от мен, по-склонен към компромиси. Но този път дори той не можа да скрие разочарованието си.

– Госпожо Маринова, ние ви дадохме ключа само за спешни случаи – каза той тихо. – Това не беше спешен случай.

Майка ми избърса сълза от бузата си. За миг видях в очите ѝ онази жена, която ме е държала за ръка, когато бях малка и се страхувах от тъмното. Но сега между нас стоеше нещо огромно и студено.

– Просто… исках да се уверя, че всичко е наред – прошепна тя. – Че сте добре…

– Мамо, това не е грижа. Това е недоверие! – извиках аз. – Какво още си правила? Чела ли си дневника ми? Гледала ли си съобщенията ми?

Тя наведе глава.

– Само… само погледнах снимките ви. И писмото от банката… Деси, имате проблеми с кредита ли?

Почувствах как лицето ми пламва от срам и гняв. Иван хвана ръката ми под масата.

– Това не е твоя работа! – казах през зъби. – Това е нашият живот!

Майка ми се разплака. Сълзите ѝ капеха по масата, а аз се чувствах едновременно виновна и предадена. В главата ми се въртяха спомени: как тя ме учеше да карам колело в Южния парк, как ме прегръщаше след първото ми разочарование в любовта… А сега стояхме като непознати.

– Деси, аз… просто се страхувам за теб. Знам колко ти е трудно сега. Иван работи до късно, ти си сама по цял ден… Не исках да ви навредя.

– Но го направи! – прекъснах я аз. – Не разбираш ли? Сега не мога да ти вярвам. Не мога да се чувствам сигурна в собствения си дом!

Иван се намеси:

– Госпожо Маринова, всички правим грешки. Но трябва да уважаваме границите на другите.

Майка ми кимна бавно.

– Ще ви върна ключа… Обещавам, повече няма да се повтори.

Взех ключа от ръката ѝ и усетих как нещо умира между нас. Отидохме си без да се сбогуваме.

Вечерта седяхме с Иван на балкона. София светеше под нас, а аз усещах празнота в гърдите си.

– Може би бях прекалено строга… – прошепнах.

– Не беше. Просто трябва да ѝ покажеш къде са границите – каза Иван и ме прегърна.

Но нощем не можех да заспя. В главата ми ехтеше гласът на майка ми: „Просто се страхувам за теб…“ Спомних си как баща ми напусна, когато бях на десет, и как майка ми остана сама да ме отглежда. Може би затова не може да пусне контрола… Може би и аз някой ден ще стана такава майка?

На следващия ден получих съобщение: „Извинявай, Деси. Обичам те.“ Не ѝ отговорих веднага. Сърцето ми беше тежко.

Седмица по-късно я поканих на кафе у нас. Този път заключих вратата след себе си. Седнахме една срещу друга и дълго мълчахме.

– Мамо… трябва да започнем начисто – казах най-накрая. – Но само ако обещаеш да уважаваш личното ни пространство.

Тя кимна през сълзи.

– Ще се опитам… Просто понякога толкова се страхувам да не те загубя…

Прегърнах я. Усетих колко е крехка и уморена. Може би доверието се гради цял живот и се руши за миг… Но може ли някога напълно да простим?

Понякога се питам: ако бях на нейно място, щях ли да постъпя по различен начин? И дали някога ще мога пак да ѝ вярвам така, както преди?