Нежеланата гостенка: Свекървата, която никога не си тръгва

– Пак ли не си измила чиниите, Елена? – гласът на свекърва ми пронизваше тишината в кухнята като остър нож. Стоях с гръб към нея, ръцете ми трепереха над мивката. Беше осем сутринта, а вече усещах как денят ми се изплъзва от контрол.

Откакто Мария се нанесе при нас, апартаментът ни в Люлин стана тесен не само физически, но и душевно. Мъжът ми, Петър, работеше до късно и рядко беше вкъщи. А когато се прибираше, намираше майка си на дивана, разказваща му как съм забравила да купя хляб или че съм оставила прозореца отворен. „Тя е възрастна, трябва да ѝ помогнем“, повтаряше ми той. Но кой помагаше на мен?

Преди година Мария получи инсулт. След болницата нямаше къде да отиде – сестрата на Петър живееше в Германия, а брат му беше в провинцията и „нямаше условия“. Така че Мария дойде при нас – уж временно. Но месеците минаваха, а тя не проявяваше никакво желание да си тръгне.

– Елена, не забравяй да изтриеш праха в хола! – извика тя отново. Стиснах зъби и преброих до десет. Не исках да избухна. Не пред нея.

Вечерта Петър се прибра уморен. Седнахме на масата за вечеря – аз, той и Мария. Тя започна да разказва как съседката ѝ от предишния блок имала снаха, която всяка сутрин ѝ носела закуска в леглото. Петър се усмихна неловко.

– Елена работи много, мамо – опита се да ме защити той.
– Всички работим – отвърна тя. – Но семейството е най-важно.

Погледнах го с надежда да каже нещо повече, но той замълча. В този момент усетих как между нас се издига стена – невидима, но непреодолима.

С времето започнах да се затварям в себе си. Излизах по-рано за работа и се прибирах по-късно. Вечерите прекарвах в спалнята с книга, преструвайки се, че чета. Истината беше, че плачех безшумно в тъмното.

Една неделя сутрин Мария влезе в стаята ни без да почука.
– Елена, ще идват гости! Трябва да направиш баница и салата.
– Мамо, можеше поне да попиташ – каза Петър сънен.
– В този дом има ред! – отсече тя.

Петър въздъхна и се обърна към мен:
– Моля те, направи го заради мен.

Тогава избухнах:
– А кой ще направи нещо заради мен? Кога ще имам дом? Кога ще мога да седна на дивана без да се чувствам като натрапник?

Мария ме изгледа с ледени очи:
– Ако не ти харесва, можеш да си тръгнеш.

Петър замълча. В този момент разбрах колко сама съм останала.

Дните минаваха в напрежение. Започнах да усещам болки в стомаха, не можех да спя. Колежките ми забелязаха промяната.
– Ели, какво става с теб? – попита ме веднъж Даниела на обяд.
– Просто… вкъщи е трудно – отвърнах уклончиво.
– Не позволявай да те смачкат – каза тя твърдо. – Това е твоят живот.

Вечерта събрах смелост и заговорих с Петър:
– Не мога повече така. Или тя ще си тръгне, или аз.
Той ме погледна дълго:
– Не мога да я изхвърля на улицата…
– А мен можеш ли?

Той замълча. Сълзите ми потекоха сами.

На следващия ден си взех отпуска и отидох при майка ми в Пловдив. Разказах ѝ всичко. Тя ме прегърна силно:
– Дете мое, никой няма право да ти отнема щастието. Дори и семейството на мъжа ти.

Върнах се след три дни. В апартамента беше тихо. Мария ме изгледа студено:
– Реши ли какво ще правиш?
Петър стоеше до прозореца със свити рамене.

– Ще остана при майка ми за известно време – казах тихо.
Мария не каза нищо. Петър също мълчеше.

Минаха седмици. Петър ми звънна няколко пъти. Казваше, че му липсвам, че не знае какво да прави. Но не направи нищо, за да промени ситуацията.

Сега живея при майка ми и се уча отново да дишам свободно. Понякога нощем се питам: Къде е границата между семейната почит и личното щастие? Длъжни ли сме винаги да жертваме себе си заради другите? Как бихте постъпили вие?