Татко ме забеляза чак след развода – а сега не знае как да ме обича

„Мая, прибери си обувките!“, изкрещя баща ми от коридора, докато аз се опитвах да се скрия в стаята си. Гласът му беше остър, както винаги, но този път в него имаше нещо ново – някаква тревожност, която не можех да разгадая. Преди развода на родителите ми той рядко говореше с мен, освен ако не беше да ми направи забележка или да поиска тишина, докато гледа новините. Майка ми беше тази, която ме питаше как е минал денят ми, която ми помагаше с домашните и ме водеше на уроци по пиано.

След развода всичко се промени. Неочаквано татко започна да настоява да прекарваме време заедно. „Мая, хайде да излезем на разходка в Борисовата градина!“, „Мая, искаш ли да гледаме филм тази вечер?“ – въпроси, които никога преди не бях чувала от него. Първоначално се чувствах объркана и дори ядосана. Къде беше този човек през всичките години, когато имах нужда от него? Защо сега изведнъж реши, че иска да бъде баща?

Една вечер седяхме на масата в кухнята – аз, той и брат ми Петър. Мълчанието между нас беше натежало като олово. Татко се опита да започне разговор:
– Как върви в училище?
Петър вдигна рамене и продължи да си човърка телефона. Аз го погледнах и отвърнах:
– Добре.
Това беше всичко. Татко въздъхна тежко и се загледа през прозореца. Видях как ръцете му леко треперят.

В следващите седмици той започна да става все по-настоятелен. Купуваше ни подаръци без повод – нов телефон за мен, маратонки за Петър. Веднъж дори се появи пред училище с огромен букет цветя за рождения ми ден. Всички ме гледаха странно, а аз се почувствах ужасно неудобно.

– Защо правиш това? – попитах го вечерта, когато останахме сами.
– Какво имаш предвид?
– Защо изведнъж реши, че трябва да си баща? Къде беше досега?
Той замълча за миг, после каза тихо:
– Знам, че съм сгрешил. Мислех, че като работя много и ви осигурявам всичко, това е достатъчно. Но сега разбирам колко съм бил далеч от вас.

Сълзи напълниха очите ми, но не му позволих да ги види. Не можех просто така да му простя годините на отсъствие. Майка ми казваше: „Той не знае как да показва чувства, така е възпитан.“ Но аз не исках оправдания. Исках баща, който ме разбира и обича.

С времето напрежението между нас само нарастваше. Той настояваше да вечеряме заедно всяка неделя, но разговорите винаги се превръщаха в неловки опити за близост. Веднъж Петър избухна:
– Стига си се преструвал! Не можеш да наваксаш всичко с една пица и нови маратонки!
Татко го изгледа с болка в очите и напусна стаята без дума.

Започнах да се чудя дали някога ще успеем да преминем тази стена между нас. Виждах как той се старае – готви любимите ни ястия, опитва се да ни разсмее с глупави шеги, дори веднъж дойде на училищното ми представление по пиано и стоя до края, въпреки че залата беше пълна с шумни деца и притеснени родители.

Една вечер седяхме двамата на балкона. Гледах светлините на София и усещах как въздухът между нас вибрира от неизказани думи.
– Мая – каза той тихо – мислиш ли, че някога ще ми простиш?
Не знаех какво да отговоря. В мен бушуваха гняв и тъга, но и някаква надежда, че може би все пак има шанс.
– Не знам – прошепнах. – Но поне опитвай да бъдеш тук сега.

Той кимна и сложи ръката си върху моята – несигурно, плахо, но истински. За първи път усетих топлината му не като заплаха, а като възможност.

Сега често си мисля: Може ли човек наистина да промени себе си? Или белезите от миналото винаги ще стоят между нас като невидима стена? Какво бихте направили на мое място?