Когато свекърва ми звънна в пет: Добра майка ли съм, или просто лоша снаха?

„Пет часът е, а още не си нахранила детето?“, гласът на свекърва ми пронизва въздуха като остър нож, докато стискам телефона с потни длани. Стоя в кухнята, с престилка, изцапана с доматено пюре, а малкият Алекс реве в хола, защото не иска да си напише домашното. В този момент се чувствам като провал – и като майка, и като снаха.

„Майко, всичко е наред. Просто днес имахме тежък ден…“, опитвам се да обясня, но тя вече е започнала да изрежда как на тяхното време децата са били възпитани, нахранени и облечени до пет без пет. „Ти си млада, но трябва да се научиш на ред. Не може така – детето ти ще стане разглезено.“

Затварям телефона с треперещи ръце. Сядам на масата и усещам как сълзите ми напират. Мъжът ми, Иван, влиза и ме поглежда с онзи поглед, който казва „Пак ли майка ми?“. „Не й обръщай внимание, знаеш я“, казва той, но думите му не ме утешават. Защото дълбоко в себе си се чудя – дали наистина не съм достатъчно добра?

Вечерята минава в мълчание. Алекс бута картофите по чинията си. „Мамо, защо баба винаги ти се кара?“, пита ме той с невинност, която ме разкъсва отвътре. „Баба просто иска най-доброто за нас“, отговарям, макар че не съм сигурна дали вярвам в това.

След вечеря се затварям в банята и пускам водата, за да не се чуват тихите ми хлипания. В главата ми се въртят думите на свекърва ми: „Трябва да се научиш на ред.“ Но аз се старая толкова много! Работя от вкъщи, готвя, чистя, помагам на Алекс с уроците… А пак не е достатъчно.

На следващия ден Иван ми казва: „Мама иска да дойде утре да види Алекс.“ Сърцето ми се свива. Знам какво ще последва – критики за праха по рафтовете, за това че Алекс гледа телевизия повече от половин час, за това че не съм направила баница по нейна рецепта.

На следващата сутрин ставам рано. Чистя като обезумяла, подреждам играчките, приготвям баница по рецептата на свекърва ми – с повече сирене и кисело мляко. Алекс мрънка: „Мамо, пак ли ще идва баба? Тя винаги казва, че не съм достатъчно послушен.“ Прегръщам го силно. „Ти си най-добрият син на света“, прошепвам му.

Когато свекърва ми пристига, усмивката ѝ е студена. Обръща поглед към пода: „Пак има трохи.“ После към Алекс: „Защо не си облечен по-добре? На моето време децата не ходеха по анцузи вкъщи.“ Опитвам се да запазя спокойствие. „Мамо, така му е удобно“, казвам тихо.

Следобедът минава в напрежение. Свекърва ми разказва как е отгледала трима сина без помощ и как всичко е било подредено до последния детайл. Иван се опитва да разведри обстановката: „Мамо, времената са други.“ Но тя само махва с ръка: „Времената може да са други, но редът си е ред.“

Когато най-накрая си тръгва, сядам на дивана и усещам как цялото напрежение излиза от мен като въздух от спукана гума. Алекс ме прегръща: „Мамо, ти си най-добрата.“

Вечерта Иван ме намира в кухнята. „Знам, че ти е трудно. Но ти си страхотна майка и жена.“ Поглеждам го със сълзи в очите: „Ами ако не съм? Ако никога не стана като майка ти?“ Той ме прегръща силно: „Не трябва да бъдеш като нея. Ти си ти.“

Лягам си с мисълта за всички български жени, които живеят между очакванията на две поколения – своите майки и свекърви – и собствените си мечти за щастие. Колко от нас се чувстват разкъсани между това да бъдат добри майки и добри снахи? Възможно ли е изобщо?

Понякога се питам: Кога ще спрем да живеем според чуждите представи за идеалната жена? И ако не мога да бъда перфектна снаха, но съм добра майка – достатъчно ли е това?