Не знаех, че мъжът ми изплаща дълговете на бившата си жена – историята, която разтърси живота ми

– Колко още ще се правим, че всичко е наред, Петре? – гласът ми трепереше, докато държах в ръцете си банковото извлечение. Сърцето ми биеше толкова силно, че едва чувах отговора му.

Петър стоеше срещу мен, с ръце в джобовете, и гледаше в пода. Вече няколко дни усещах, че нещо не е наред. Започна с дребни неща – забравени сметки, странни обаждания късно вечер, нервност при всяка дума за пари. Но тази сутрин, когато случайно видях преводите към непознато име – Мария Димитрова – всичко се срина.

– Това не е твоя работа, Яна – каза той тихо, без да ме погледне.

– Не е моя работа? – гласът ми се изви на писък. – Как може да не е моя работа, когато парите изчезват от общата ни сметка? Когато не мога да купя нови обувки на Даниела, защото ти си изпратил 800 лева на… на бившата си жена?!

Той замълча. В този момент сякаш между нас се отвори пропаст. Спомних си първите ни години заедно – как се смеехме в малката кухня на панелката в Люлин, как мечтаехме за дом и семейство. А сега стояхме като непознати.

– Мария има проблеми – промълви Петър. – Дължи пари на банката. Ако не й помогна, ще й вземат апартамента. Там живее и синът ми.

– Синът ти? – повторих като ехо. – А нашата дъщеря? Нашето семейство? Ние не сме ли ти важни?

В този момент се почувствах невидима. Всичките ми усилия да изградя дом, да бъда добра майка и съпруга, се оказаха на второ място след миналото му. Болеше ме не толкова за парите, колкото за лъжата. За това, че месеци наред е криел истината от мен.

– Яна, моля те… Не исках да те тревожа. Мислех, че ще успея да оправя всичко сам.

– Сам? В брака няма „сам“, Петре! – сълзите вече се стичаха по бузите ми. – Какво още криеш от мен?

Той седна тежко на стола и зарови лице в ръцете си. За първи път го виждах толкова слаб. В този миг разбрах, че не само аз страдам. Но това не променяше факта, че доверието ни беше разбито.

В следващите дни вкъщи цареше ледено мълчание. Даниела усещаше напрежението и ме питаше защо татко не я води вече на люлките в парка. Аз не знаех какво да й кажа. Вечер лежах будна и се чудех дали някога ще мога пак да погледна Петър без горчивина.

Майка ми дойде една неделя и ме намери разплакана в кухнята.

– Яне, мила, всеки мъж има минало – каза тя тихо. – Но ако не можеш да му вярваш, как ще живеете заедно?

– Не знам, мамо… Не знам дали мога да простя такова предателство.

Тя ме прегърна и ми прошепна: – Понякога трябва да избереш себе си.

Седмица по-късно Петър опита да говори с мен.

– Яна, знам, че те нараних. Но Мария… тя ме заплаши, че ако не й помогна, няма да ми даде да виждам сина си. Не исках да те въвличам в това. Страхувах се.

– Страхувал си се? А аз? Аз не заслужавам ли истината?

Той кимна виновно.

– Знам… Сгреших. Но ти си жената, която обичам. Не искам да те загубя.

Думите му звучаха искрено, но болката в мен беше твърде голяма. Започнах да се питам дали някога съм познавала истински човека до себе си.

В следващите месеци опитахме да говорим повече. Отидохме на семейна терапия при една психологка в квартала. Трудно беше – всяка дума тежеше като камък. Научих много за страховете и несигурността на Петър, но и за собствените си граници.

Една вечер седяхме на балкона и гледахме светлините на София.

– Мислиш ли, че ще можем пак да си вярваме? – попита той тихо.

Погледнах го дълго.

– Не знам… Може би доверието се гради цял живот и се руши за един миг.

Сега пиша тази история с надеждата някой да ме разбере. Да сподели болката ми или да ми даде съвет. Може ли човек да прости лъжа, когато тя е само началото на цяла лавина от тайни? Или трябва да изберем себе си преди всичко?

А вие как бихте постъпили? Може ли любовта да оцелее след такова предателство?