Шансът на Иван: Ново начало сред забравата

– Мамо, защо това дете е само? – попита ме дъщеря ми Мария, докато държеше ръката ми и гледаше към люлките. Беше студена октомврийска сутрин, а в градинката до блока ни в Люлин едно момче с раздърпано яке се люлееше напред-назад, сякаш се опитваше да избяга от нещо невидимо. Казваше се Иван. Не беше от нашия блок, никой не го познаваше. Беше на не повече от осем години, но в очите му имаше умора, която не бях виждала дори у възрастните.

Първият път, когато го заговорих, той се дръпна, сякаш се страхуваше да не го ударя. „Майка ми работи до късно. Татко… не знам къде е“, прошепна. Сърцето ми се сви. Вкъщи разказах на Георги за Иван. Той въздъхна тежко: „Не можем да помогнем на всички, Мила.“ Но тази нощ не можах да заспя. Представях си как Иван стои сам на люлката, докато навън се стъмнява.

На следващия ден му занесох сандвич и термос с чай. Той прие храната мълчаливо, без да ме поглежда. След седмица вече ме чакаше всяка сутрин. Започнах да разпитвам съседите – никой не знаеше нищо. Веднъж го видях как се прибира в изоставен вход на съседния блок. Сърцето ми се сви още повече.

– Мила, това е опасно – каза Георги една вечер, когато му разказах какво съм видяла. – Не знаем нищо за това дете. Ами ако майка му се върне и ни обвини в нещо?

– Не мога да го оставя така! – извиках аз. – Ако беше нашата Мария?

Тогава Георги млъкна. Знаеше колко много исках второ дете, но след спонтанния аборт преди две години лекарите казаха, че няма да мога да забременея отново.

Решихме да потърсим социалните служби. Отидохме в районното управление в Люлин. Там ни посрещнаха с безразличие.

– Има си майка, госпожо – каза служителката, без дори да ме погледне. – Ако има проблеми, тя трябва да ги реши.

– Но детето е само по цял ден! – настоявах аз.

– Не можем да направим нищо без сигнал от родител или съсед.

Излязох от сградата разтреперана от гняв и безсилие.

В следващите дни започнах да говоря с Иван все по-често. Разбрах, че майка му работи като чистачка в мола и често я няма по цели нощи. Баща му ги е напуснал преди година. Иван спеше сам в малка стаичка с мухлясали стени и счупено прозорче.

Една вечер го поканихме у дома за вечеря. Мария беше щастлива – най-накрая имаше с кого да играе на „Не се сърди човече“. Георги го наблюдаваше мълчаливо.

– Какво ще стане с него? – прошепна ми той по-късно в кухнята.

– Не знам… Но не мога да го оставя.

Започнаха клюките в блока. Съседката от третия етаж ме спря пред асансьора:

– Много сте добри, ама гледайте да не си навлечете беля! Днес едно дете, утре ще ви обвинят в нещо…

Не й отговорих. Но страхът се загнезди в мен.

Една вечер майката на Иван се появи на вратата ни – изморена жена с подпухнали очи и ръце, напукани от студената вода и препарати.

– Не ви ли е срам? – изкрещя тя. – Какво си мислите, че можете да вземете детето ми? Аз го обичам!

– Не искаме да ви го вземем – казах тихо. – Просто искаме да помогнем.

Тя се разплака. Призна, че няма пари за храна и отопление. Предложихме й помощ – дрехи, храна, дори работа при една приятелка в кварталната пекарна.

След седмица социалните служби най-накрая се появиха – някой беше подал анонимен сигнал. Започнаха проверки, разпити, напрежението у дома растеше. Мария плачеше всяка вечер: „Мамо, ще вземат ли Иван?“

Георги започна да идва все по-късно от работа. Една вечер избухна:

– Не мога повече! Животът ни се обърна с главата надолу заради чуждо дете!

– Ами ако беше нашето? – попитах тихо.

Той замълча дълго. После седна до мен и хвана ръката ми.

– Може би това е нашият шанс… нашето второ дете.

Започнахме процедура по приемна грижа. Беше ад – документи, проверки, интервюта със социални работници, психолози… Съседите ни гледаха накриво, майката на Иван ту ни благодари със сълзи в очите, ту ни обвиняваше в предателство.

Минаха месеци на напрежение и страхове. Имаше дни, в които исках просто да се откажа. Но когато виждах как Мария и Иван играят заедно на двора или как Георги му помага с домашните по математика, знаех, че си струва.

Днес Иван вече е част от нашето семейство. Майка му намери постоянна работа и идва всяка неделя на гости. Понякога още усещам погледите на съседите зад пердетата, но вече не ми пука.

Питам се: колко още деца като Иван има около нас? Колко често подминаваме чуждата болка от страх или безразличие? Може ли едно семейство да промени съдбата на едно дете? Ами ако всички опитаме?