Когато децата пораснат и тишината остане: Историята на една майка

– Пак ли ще си тръгваш толкова рано, Иване? – гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках. Синът ми, вече мъж с брада и уморени очи, се обърна към мен с онзи поглед, който ме караше да се чувствам малка и ненужна.

– Мамо, имам работа. Не мога да остана. – Той взе якето си от закачалката, а аз се вкопчих в ръкава му като удавник за сламка.

– Само още пет минути… – прошепнах, но той вече беше на прага. Вратата се затвори тихо, но ехото ѝ отекна в празната къща като гръм.

Така започва всяка моя сутрин от години. Децата ми – Иван, Мария и Деси – пораснаха, намериха си работа, семейства, животи. А аз останах тук, в апартамента в Люлин, където някога се чуваше смях, тропот на малки крачета и безкрайни въпроси: „Мамо, къде са ми чорапите?“, „Мамо, ще ми помогнеш ли с домашното?“. Сега единствените въпроси са моите – към себе си и към стените.

Понякога сядам на кухненската маса и гледам старите снимки. Мария с плитки и лунички, Деси с разпиляна коса и вечната си усмивка, Иван – сериозен още от дете. Пиша им съобщения: „Как сте?“, „Липсвате ми“. Понякога отговарят с едно изречение: „Добре сме, мамо.“ Понякога не отговарят изобщо.

Вечерите са най-тежки. Телевизорът бучи фоново, а аз се улавям как говоря на себе си. „Лиляна, време е да вечеряш“, казвам си на глас. После се смея горчиво – дори котката избяга при съседите.

Преди няколко месеца опитах да събера всички заедно. Обадих се на Мария:

– Миме, какво ще кажеш да дойдете всички тази неделя? Ще направя мусака, както обичате.

– Мамо, не знам дали ще успеем… Децата имат тренировки, а Петър е на работа. Ще ти звънна пак.

Не звънна. Неделята мина в тишина и мирис на изстинала мусака.

Съседката ми Вера често ме кани на кафе. Тя има две дъщери в чужбина и казва, че поне по Skype се чуват всяка седмица. Аз не знам как се ползва Skype. Вера ми разказва за внучетата си, показва снимки на телефона. Аз кимам и се усмихвам, но вътре в мен нещо се свива – моите внучета ме познават само като глас по телефона.

Една вечер Иван дойде неочаквано. Беше уморен, седна тежко на дивана и въздъхна:

– Мамо… понякога ми липсва времето, когато бяхме всички заедно.

Погледнах го – този мъж с побелели слепоочия беше моето момче. Протегнах ръка и го докоснах по бузата.

– И на мен ми липсвате… Но сякаш вече не ви трябвам.

Той замълча дълго. После каза тихо:

– Не е така. Просто животът ни завъртя. Но ти винаги ще си ни нужна.

Исках да му повярвам. Но когато си тръгна след половин час, пак останах сама.

Понякога си мисля – къде сбърках? Дали ги задушавах с любовта си? Дали трябваше да бъда по-строга или по-свободна? Или просто така е животът – децата порастват и забравят да се връщат у дома.

Преди няколко дни получих писмо от Деси. Истинско писмо! Почеркът ѝ беше разкривен от бързане:

„Мамо,
Знам, че не се чуваме често. Вярвай ми, мисля за теб всеки ден. Понякога толкова ми липсваш, че ми се плаче. Но не знам как да ти го кажа по телефона между две срещи и три задачи. Обичам те! Ще дойда скоро.“

Държах листа в ръце и плаках дълго. Не от тъга – а от надежда.

Сега всяка сутрин започвам с мисълта: „Днес може би някой ще позвъни.“ Понякога това е куриерът с поръчка от супермаркета. Понякога е Вера с кафе. Но понякога е Мария или Иван или Деси – макар и само за минута.

Животът ми се сви до тези малки мигове на близост през екрана или слушалката. Но все още вярвам, че един ден ще седнем всички заедно на масата – не защото трябва, а защото искат.

Питам се: Колко майки като мен чакат в тишината? Колко деца осъзнават колко много значи един обикновен телефонен разговор?