Между тенджерите и тишината: Моята битка на семейната маса

— Пак ли ще ядеш само ако е топло? — гласът ми трепери, докато държа черпака над тенджерата с боб. Стефан дори не ме поглежда. Седи на масата, рови из телефона си и само кимва леко, сякаш това е най-естественото нещо на света. В този момент ми се иска да хвърля всичко през прозореца — и боба, и тенджерата, и себе си.

Вече трета година всеки ден готвя по два пъти. Стефан не яде нищо, което не е току-що сготвено. Дори ако остане от обяда, вечерта го гледа с отвращение. „Студено е, няма вкус“, казва. А аз? Аз се чувствам като домашен робот — между тенджерите, тиганите и безкрайните списъци за пазаруване. Понякога се чудя дали някой изобщо забелязва колко съм уморена.

— Мамо, пак ли ще има боб? — пита дъщеря ми Мария с леко разочарование. Тя е на дванайсет и вече започва да усеща напрежението вкъщи. — Ако искаш, направи си сандвич — отвръщам й тихо. Не ми се спори. Мария въздиша, взима филия хляб и излиза от кухнята.

Стефан вдига поглед. — Защо й позволяваш да яде така? Няма да порасне здрава!

— А ти защо не й помогнеш да си направи нещо? — изплювам думите, преди да успея да се спра. Въздухът между нас става тежък като олово.

Той мълчи. Вече не помня кога за последно сме говорили истински. Кога за последно сме се смели заедно или сме се прегръщали просто така, без причина. Всичко се върти около храната — какво ще ядем, кога ще го сготвя, дали ще е достатъчно топло.

Понякога си спомням първите ни години заедно. Тогава готвенето беше радост — експериментирах с рецепти на баба ми, Стефан ми помагаше да режа зеленчуците, а Мария беше още малка и се радваше на всичко. Смяхме се, разказвахме си истории около масата. Сега масата е бойно поле.

Вечерта, след като всички са си легнали, сядам сама в кухнята. Мирише на изстинал боб и на самота. Поглеждам към стария календар на стената — отбелязала съм рождените дни, родителските срещи, дори кога трябва да платя сметките. Но никъде не пише кога ще имам време за себе си.

На следващия ден всичко се повтаря. Стефан влиза в кухнята още преди да съм станала напълно. — Какво ще има за закуска?

— Каквото намериш — казвам тихо.

Той ме гледа учудено. — Не си ли станала още? Трябва да тръгвам за работа.

— И аз трябва да тръгвам — напомням му. Работя като касиерка в кварталния супермаркет. След осем часа на крак едва имам сили да се прибера, камо ли да готвя тристепенно меню.

— Ти нали работиш само на половин ден? — подхвърля той с онзи тон, който ме кара да се чувствам малка и незначителна.

— Само на половин ден… — повтарям си наум и усещам как гневът ме дави. Само на половин ден, но после чистя, пера, готвя, помагам на Мария с уроците… Кога стана така, че всичко е само мой ангажимент?

Веднъж опитах да говоря с него за това. Беше неделя вечер и всички бяхме вкъщи. — Стефане, чувствам се изтощена. Може ли поне веднъж ти да сготвиш или да поръчаме нещо?

Той ме погледна така, сякаш съм казала най-голямата глупост на света. — Аз цяла седмица работя! Ти нали обичаш да готвиш?

Обичах… някога. Сега всяка тенджера ми тежи като камък.

Мария започна да прекарва все повече време при приятелки или в стаята си със слушалки в ушите. Виждам как страда от напрежението между нас, но не знам как да го променя. Понякога вечер я чувам да плаче тихо.

Една събота реших да не готвя нищо. Оставих бележка: „Днес кухнята е затворена.“ Излязох навън и се разходих из парка сама. За първи път от години усетих слънцето по лицето си без бързане и тревога.

Когато се прибрах, Стефан беше ядосан. — Какво значи това? Гладни ли ще стоим?

— Не съм ти прислужница! — извиках за първи път от години.

Той замълча, а Мария ме прегърна силно.

Оттогава започнах малко по малко да отстоявам себе си. Не всеки ден успявам — понякога пак се връщам към старите навици от страх или вина. Но вече знам: ако не се погрижа за себе си, никой няма да го направи вместо мен.

Понякога вечер седя сама в кухнята и се питам: Кога любовта се превърна в рутина? Дали някога ще намеря сили да поискам повече за себе си? А вие… колко често забравяте себе си в името на другите?