Сълзи върху асфалта: Историята на изгубеното щастие

— Татко, ще ме научиш ли да карам колело без помощни колела? — гласът на Алекс трепереше от вълнение, а очите му светеха като две малки слънца. Беше неделя сутрин, въздухът ухаеше на липа, а кварталът още спеше. Стоях на прага на входа с чаша кафе, когато той изскочи с каската си, сякаш беше супергерой.

— Разбира се, юнак! — усмихнах се и се наведох да го прегърна. — Само да изпия кафето и тръгваме.

Тогава не знаех, че този ден ще промени всичко. Че ще се превърне в граница между „преди“ и „след“.

Минаха часове. Алекс караше по алеята пред блока, а аз тичах след него, готов да го хвана при всяко залитане. Майка му, Мария, ни гледаше от балкона и махаше с ръка. Смеехме се, викахме, радвахме се на живота. После дойде моментът — Алекс поиска да опита сам.

— Мога! — извика той и натисна педалите по-силно.

— Внимавай! — извиках след него, но вече беше късно. Колелото се завъртя към улицата. В този миг всичко се случи като на забавен каданс: червената кола, спирачките, писъкът на гумите…

— Алекс! — крещях, докато тичах към него. Мария изтича по стълбите боса. Съседите надничаха през прозорците. Всичко беше шум и хаос.

Линейката дойде бързо, но времето сякаш спря. Държах ръката на Алекс в своята, а той ме гледаше с огромните си кафяви очи.

— Татко… боли ме…

— Тук съм, момчето ми… Тук съм…

В болницата лекарите направиха всичко възможно. Мария не спираше да плаче. Аз стоях като вцепенен. Никой не говореше за надежда.

След часове чакане излезе лекарят — възрастен мъж с уморени очи.

— Съжалявам…

Това беше всичко. Една дума. Един свят, който рухна.

Дните след това бяха мъгла. Апартаментът беше тих като гробница. Мария не говореше с мен. Виждах я как стои пред вратата на детската стая и стиска снимката на Алекс до гърдите си.

— Защо го пусна сам? — прошепна тя една вечер. Гласът ѝ беше пълен с болка и обвинение.

— Мислех… — започнах, но думите заседнаха в гърлото ми.

— Не си мислил! — извика тя. — Ако беше до него… ако беше внимавал…

Вината ме разяждаше отвътре. Всяка вечер чувах смеха на Алекс в съня си и се будех с усещането, че съм го предал.

Съседите започнаха да ни избягват. Никой не знаеше какво да каже. Само баба Пенка от третия етаж се осмели да почука веднъж:

— Митко, животът продължава… Бог да го прости детето…

Но как продължаваш, когато всичко хубаво си е отишло?

Мария се затвори в себе си. Започна да спи в хола. Не можех да я докосна, не можех да я утеша. Веднъж я чух да говори по телефона с майка си:

— Не мога повече тук… Всичко ми напомня за него…

Една сутрин я намерих да събира дрехите си.

— Отивам при мама за известно време — каза тихо.

— Мария…

— Не мога да те гледам… Не мога да простя…

Останах сам в празния апартамент. Седях в детската стая и разглеждах рисунките на Алекс по стената: слънца, коли, едно голямо сърце с надпис „Обичам те, тате“.

Започнах да се обвинявам още повече. Ако бях по-внимателен… ако бях по-строг… ако не го бях пуснал сам…

Всяка вечер излизах пред блока и гледах към улицата, където всичко свърши. Виждах други бащи с децата им и усещах как гневът ме задушава — защо аз? Защо моето дете?

Една вечер срещнах шофьора на колата — млад мъж на име Георги. Очите му бяха пълни със сълзи.

— Господин Димитров… Аз… Не можах да спра навреме… Простете ми…

Исках да го ударя, да му изкрещя, но само кимнах мълчаливо. Знаех, че и той ще живее с тази вина цял живот.

Минаха месеци. Мария не се върна. Приятелите ми се отдръпнаха. Майка ми идваше понякога да донесе супа и само повтаряше:

— Бог изпитва най-силните си чеда…

Но аз не се чувствах силен. Чувствах се празен.

Сега стоя тук, пиша тези редове и се чудя: можеше ли всичко да бъде различно? Щях ли някога да си простя? Как продължаваш напред след такава загуба?

Кажете ми — има ли изход от тази бездна или просто се учиш да живееш със скръбта?