Сянката на баба Мария: Когато любовта към внуците разделя семейството

— Пак ли тя ще получи най-голямото парче торта? — гласът на дъщеря ми Елица трепери, докато гледа как баба Мария реже тортата за рождения ден на братовчед й Виктор. Стаята ухае на шоколад, но въздухът е натежал от напрежение. Всички се преструваме, че не забелязваме, но аз усещам как сърцето ми се свива.

Баба Мария винаги е имала слабост към Виктор — синът на зълва ми Даниела. Още откакто се роди, го нарича „златното момче“, а Елица — „нашето момиченце“, сякаш е просто допълнение към фамилията. Когато бях бременна, мечтаех за голямо, сплотено семейство. Но реалността се оказа друга — всяка семейна среща е изпитание за нервите и достойнството ми.

— Мамо, защо баба винаги му дава повече? — Елица ме гледа с огромните си кафяви очи, пълни със сълзи. Не знам какво да й кажа. Как да обясня на осемгодишно дете, че понякога възрастните са несправедливи?

— Бабите обичат всички внуци по свой начин — прошепвам, но думите ми звучат кухо дори за мен самата.

След тържеството прибираме вкъщи в мълчание. Съпругът ми Петър е напрегнат. Знам, че усеща напрежението, но винаги избира да замълчи.

— Може би си въобразяваш — казва той, когато вечерта повдигам темата. — Майка ми просто е по-привързана към Виктор, защото е по-малък.

— Петре, това не е само заради възрастта. Виждаш ли как Елица страда? Не мога повече да гледам как я пренебрегват.

Той въздъхва тежко и се обръща към стената. Знам, че не иска да се кара с майка си. В нашето семейство конфликтите се замитат под килима — така е било винаги.

Сутринта Елица отказва да отиде на училище.

— Всички ще говорят за рождения ден на Виктор. Аз не искам! — плаче тя.

Прегръщам я силно и усещам колко е крехка. В този момент решавам, че повече няма да мълча.

На следващата неделя сме поканени на обяд у свекървата. Още с влизането усещам студенината й.

— Елица, помогни на Виктор да си избере играчка — казва тя, без дори да поздрави дъщеря ми.

— Мамо, може ли да поговорим насаме? — гласът ми трепери, но не отстъпвам.

В кухнята мирише на печено пиле и лук, но между нас виси нещо по-остро от всяка подправка.

— Какво има? — пита тя сухо.

— Моля те, опитай се да бъдеш по-справедлива към Елица. Тя усеща разликата и страда.

Баба Мария ме поглежда с ледени очи.

— Не си въобразявай! Аз обичам всички еднакво. Ако детето ти е чувствително, това не е мой проблем.

Сълзите напират в очите ми, но ги преглъщам. Знам, че ако се разплача, ще изглеждам слаба.

— Не става дума само за чувствителност. Ти я караш да се чувства излишна. Това не е справедливо!

Тя се изправя рязко и излиза от кухнята. Оставам сама сред миризмата на недоизказани думи и разбити илюзии.

Вечерта Петър се прибира късно. Разказвам му всичко.

— Защо трябваше да правиш сцена? — пита той уморено. — Сега майка ми е обидена.

— А аз? А Елица? Кой ще ни защити?

Той мълчи. Виждам как се бори между лоялността към майка си и любовта към нас.

Дните минават в напрежение. Елица става все по-затворена. Започва да се оплаква от болки в корема преди всяко семейно събиране.

Една вечер я намирам да рисува сама в стаята си. На листа са нарисувани две фигури — едната голяма и цветна (Виктор), другата малка и сива (тя самата).

— Защо си нарисувала себе си така? — питам я тихо.

— Защото никой не ме вижда — прошепва тя.

Сърцето ми се къса. Решавам, че повече няма да позволя това да продължава.

На следващото семейно събиране отказвам да отидем. Обяснявам на Петър, че докато майка му не промени отношението си, няма да подлагам детето си на това унижение.

Той първо се ядосва, после замълчава. След няколко дни идва при мен:

— Може би си права. Не съм забелязвал колко страда Елица… Ще говоря с майка си.

Не знам дали нещо ще се промени. Баба Мария е твърдоглава жена, израснала във време, когато момчетата са били „по-важни“. Но аз вече не мога да мълча. Избирам детето си пред традициите и удобството.

Понякога се чудя дали семейството ни ще издържи на този натиск. Дали Петър ще застане до мен или ще избере майка си? Дали Елица някога ще почувства, че е достатъчно обичана?

Питам се: Колко още семейства страдат от такива „традиции“? И кога най-сетне ще разберем, че всички деца заслужават еднаква любов?