Не бързай да се омъжваш, Емилия: Бягството на една булка от властната фамилия на годеника си

— Емилия, не забравяй, че Георги обича палачинките с повече сладко — гласът на бъдещата ми свекърва, госпожа Димитрова, пронизваше утрото като остър нож. Стоях в малката кухня на панелката им в Люлин, ръцете ми трепереха над тигана, а в главата ми ехтеше само едно: „Кога станах чужда в собствения си живот?“

Преди година бях различна. Смях се силно, мечтаех за пътешествия и вярвах, че любовта е свобода. Но откакто Георги ми предложи брак, всичко се промени. Семейството му ме прие като част от тяхната система — с правила, традиции и очаквания, които не разбирах. Всяка сутрин започваше с инструкции: „Емилия, не така се глади риза!“, „Емилия, не забравяй да сложиш повече копър в супата!“, „Емилия, не излизай с мокра коса — какво ще кажат съседите?“

— Мамо, остави я — опита се да ме защити Георги веднъж. Но думите му увиснаха във въздуха като прашни завеси. Той беше добър човек, но слаб пред майка си. А аз? Аз се превръщах в сянка.

Вечерите бяха най-тежки. Сядахме на масата — цялата фамилия Димитрови: майката, бащата, сестрата Мария и баба Стефка. Всеки имаше мнение за всичко — от цвета на покривката до бъдещите ни деца. „Трябва да родиш момче първо, Емилия!“, „В нашето семейство жените не работят след сватбата!“, „Ще живеете тук, докато съберете пари за апартамент — така правят всички!“

Понякога усещах как гласът ми се дави в гърлото. Опитвах се да обясня на Георги, че искам да работя като учителка по литература, че мечтая за малък апартамент в центъра, че не искам да съм просто „добрата снаха“. Той ме гледаше с тъжни очи и казваше: „Ще се оправят нещата, мила. Просто трябва да свикнеш.“

Но аз не исках да свиквам. Не исках да ставам невидима.

Една нощ не можах да заспя. Слушах как дъждът барабани по прозореца и си представях живота си след пет години — с престилка на кръста, с наведена глава пред свекървата, с угаснали очи. Сълзите ми капеха тихо върху възглавницата.

На следващата сутрин станах рано и започнах да правя палачинки — любимите на Георги. Докато ги обръщах в тигана, ръцете ми трепереха не от страх, а от решимост. В този момент разбрах: ако не избягам сега, никога няма да бъда щастлива.

— Емилия, къде са сладкото и сметаната? — провикна се госпожа Димитрова от хола.

— В шкафа са — отвърнах спокойно. После тихо излязох на балкона и набрах номера на майка ми.

— Мамо… — гласът ми трепереше. — Може ли да се прибера за малко? Имам нужда от теб.

— Ела веднага, мило дете — каза тя без да пита нищо повече.

Събрах няколко дрехи в раницата си. Георги ме видя на вратата.

— Къде отиваш? — попита объркано.

— Трябва да помисля за себе си — казах тихо. — Не мога повече така.

Очите му се напълниха със сълзи.

— Моля те…

— Обичам те, Георги. Но ако остана тук, ще изгубя себе си.

Излязох на стълбището и усетих как въздухът ме изпълва с нова сила. Вървях по улиците на Люлин като човек, който току-що е излязъл от затвор.

Вкъщи майка ме прегърна силно.

— Знаех си, че ще дойдеш — прошепна тя. — Не се страхувай да бъдеш себе си.

Следващите дни бяха трудни. Георги ми звъня няколко пъти, молеше ме да се върна. Свекървата изпрати съобщение: „Срамота! Какво ще кажат хората?“ Но аз вече бях взела решение.

Започнах работа като учителка по литература в едно училище в квартала. Срещнах нови хора, намерих приятели. За първи път от години се чувствах жива.

Понякога вечер сядам до прозореца с чаша чай и гледам светлините на града. Мисля за Георги и за това какво можеше да бъде. Но знам, че направих правилния избор.

Колко често жените у нас жертват себе си заради чуждите очаквания? Колко често забравяме кои сме в името на „правилното“? А ти… би ли имал/а смелостта да избягаш от собствения си затвор?