Тайната, която разруши любовта ни: Историята на Магдалена и Павел

— Маги, пак ли ще стоиш до късно в банята? — гласът на Павел прозвуча раздразнено през вратата.

Стиснах зъби и се опитах да не заплача. Вече трета вечер подред повръщах в банята, а той мислеше, че просто се гримирам или си взимам дълъг душ. Погледнах се в огледалото — сенките под очите ми бяха по-дълбоки от всякога, а кожата ми — сива и безжизнена. „Още малко, Маги, още малко ще издържиш“, казах си наум.

Излязох от банята с фалшива усмивка. Павел вече беше седнал пред телевизора, с чаша ракия в ръка. Не ме погледна. От месеци не ме докосваше, не ме питаше как съм. Може би усещаше, че нещо не е наред, но и двамата се преструвахме, че всичко е нормално.

— Ще вечеряш ли? — попитах тихо.

— Не съм гладен — отвърна той, без да откъсне поглед от екрана.

Седнах сама на масата и започнах да си играя с храната. Отдавна не усещах вкус. Болестта ми — рак на стомаха — беше напреднала, но аз не можех да му кажа. Страхувах се, че ще ме съжалява или, още по-лошо, ще ме напусне. Павел винаги беше силен, но и горд. Не понасяше слабостта.

Вечерите ни минаваха в тишина. Понякога чувах как говори по телефона с майка си или с брат си — все за работа, за пари, за някакви ремонти по апартамента. За мен не питаше. А аз се топях ден след ден.

Една сутрин припаднах в кухнята. Събудих се на пода, а Павел стоеше над мен с паника в очите.

— Какво ти става? — извика той. — Защо не ми каза, че не се чувстваш добре?

— Просто съм уморена… — прошепнах.

Той ме вдигна и ме сложи на дивана. За първи път от месеци ме прегърна.

— Маги, кажи ми истината — настоя той. — Какво криеш от мен?

Погледнах го и усетих как сълзите ми потичат по бузите.

— Имам рак, Павле… От година знам. Не исках да ти казвам. Страхувах се…

Той замръзна. После стана и излезе от стаята, без да каже дума.

Останах сама. Чувах как в коридора тропа нервно с крак. След малко се върна.

— Защо? Защо не ми каза? — гласът му беше пресипнал.

— Не исках да те натоварвам… Мислех, че ще ме напуснеш…

— Глупачка! — извика той и удари по масата. — Как можа да мислиш такова нещо?

Мълчах. Не знаех какво да кажа. Той седна до мен и зарови лице в ръцете си.

— Толкова ли малко знача за теб? Толкова ли не вярваш в мен?

— Не е така… Просто се страхувах…

Дните след това бяха като кошмар. Павел беше студен, почти не говореше с мен. Излизаше рано за работа и се връщаше късно. Аз лежах в леглото и гледах тавана. Болката беше непоносима — не само физическата, но и тази в душата ми.

Една вечер той се прибра пиян.

— Знаеш ли какво е да гледаш как човекът до теб умира пред очите ти? — изкрещя той. — А ти дори не ми даде шанс да бъда до теб!

Заплаках безутешно.

— Прости ми… Моля те…

Той седна до мен и ме прегърна силно.

— Ще се борим заедно, Маги. Но никога повече не ме лъжи така…

От този момент започнахме да ходим заедно по болници, химиотерапии, консултации с лекари в София и Пловдив. Павел беше до мен, но между нас остана пропастта на недоверието. Виждах го как страда, как се бори със себе си — ту ме гушкаше, ту избухваше в гняв.

Майка му веднъж ми каза:

— Магдалена, Павел никога няма да ти прости напълно тази тайна…

Знаех го. Но вече нямаше връщане назад.

С времето болестта ми отслабна, но бракът ни остана белязан от мълчанието и страха. Дори когато се усмихвахме един на друг, усещахме стената помежду ни.

Понякога си мисля: ако бях казала истината навреме, щяхме ли да сме по-близки? Щеше ли любовта ни да оцелее?

Кажете ми — заслужава ли си да пазим тайни от хората, които обичаме? Или страхът винаги побеждава доверието?