Когато не си поканен: Болката на една мащеха

— Не мога да повярвам, че го направи! — гласът на Георги трепереше от гняв, докато затръшваше телефона на масата. — Как може да не те покани? Ти си част от това семейство вече десет години!

Стоях до прозореца, стиснала чашата си с чай толкова силно, че се страхувах да не я счупя. Навън валеше ситен дъжд, а в мен бушуваше буря. Не можех да си намеря място — нито в този дом, нито в собствената си кожа.

— Моля те, Георги, не го усложнявай повече — прошепнах, но той вече беше набрал номера на бившата си жена.

— Мария! — извика той в слушалката. — Кажи ѝ, че това не е редно! Как може да не покани Даниела? Тя ѝ е мащеха, но ѝ е като втора майка!

Седнах на дивана и се загледах в снимката на стената — аз, Георги и малката Ива на морето преди години. Тогава тя беше само на десет, с коси като слънце и очи, които търсеха одобрението ми. Сега беше на двадесет и пет и се омъжваше… без мен.

Върнах се назад във времето. Спомних си първите ни години заедно — как ѝ плетях плитки преди училище, как ѝ помагах с уроците по математика, как я държах за ръка, когато майка ѝ замина за чужбина. Бях там за всяка настинка, всяка сълза и всяка усмивка. Но явно това не беше достатъчно.

— Даниела, ти не разбираш — Георги ме погледна с очи, пълни с болка. — Това е обида! На мен! На теб! На всичко, което сме градили!

— Може би има причина… — опитах се да го успокоя. — Може би не иска да ме поставя в неудобно положение пред майка си…

— Глупости! — прекъсна ме той. — Ти заслужаваш да бъдеш там!

В този момент телефонът ми изписука. Съобщение от Ива: „Извинявай, Даниела. Просто така е по-лесно за всички.“

Прочетох го няколко пъти. „По-лесно за всички.“ За кого? За нея? За майка ѝ? За мен със сигурност не беше.

Сълзите ми се стичаха безшумно по бузите. Георги ме прегърна силно.

— Не плачи, мила. Ще говоря с нея. Ще я накарам да разбере.

Но аз знаех, че думите му няма да променят нищо. Вече бях изключена от най-важния ден в живота ѝ.

На следващия ден Георги настоя да отидем до дома на Мария — бившата му съпруга. Пътят до там беше мълчалив и напрегнат. Когато влязохме, Мария ни посрещна с ледена усмивка.

— Какво искате? — попита тя сухо.

— Искам да знам защо дъщеря ни не кани Даниела на сватбата си! — избухна Георги.

Мария въздъхна тежко.

— Това е нейното решение. Не иска напрежение между мен и нея в този ден. Не разбираш ли? Тя просто избира спокойствието.

— А моето спокойствие? А нейното? — гласът му се пречупи.

Аз стоях встрани, невидима и ненужна. Чувствах се като призрак в собствения си живот.

— Даниела винаги е била добра с Ива — намеси се Мария по-спокойно. — Но тя никога не я прие напълно за майка. Не можеш да насилиш любовта.

Тези думи ме пронизаха като нож. Бях дала всичко от себе си, а сега стоях тук — обвинена в нещо, което никога не съм искала: да бъда заместител.

На връщане Георги мълчеше. Аз също. Вкъщи той затвори вратата силно и се затвори в спалнята.

Останах сама в кухнята. Седнах до масата и започнах да пиша писмо до Ива:

„Скъпа Ива,
Знам, че решението ти е трудно за теб. Знам също така, че не мога да бъда твоя майка, но винаги съм искала да бъда твой приятел. Ако някога имаш нужда от мен – ще бъда тук.“

Не изпратих писмото. Просто го сгънах и го прибрах в чекмеджето до снимките ни от морето.

Дните до сватбата минаха като в мъгла. Георги все по-рядко говореше с мен. Вечерите ни станаха студени и кратки.

В деня на сватбата седях сама у дома. Чувах музиката от ресторанта през отворения прозорец – живеехме близо до центъра на града. Представях си Ива в бяла рокля, щастлива сред приятели и роднини… без мен.

Когато Георги се върна късно вечерта, беше мълчалив и уморен.

— Беше хубаво… но не беше същото без теб — каза тихо и ме прегърна.

Погледнах го през сълзи:
— Може би никога няма да бъда част от този ден… но винаги ще бъда част от живота ѝ по свой начин.

Скъпи читатели… Кога една мащеха става истинска част от семейството? И има ли прошка за болката от отчуждението? Споделете вашите истории.