Всички знаеха, само аз не: Живот между предателствата в панелка в Люлин

— Не може да бъде! — гласът ми се разнесе в тъмния коридор, докато държах телефона си с разтреперани ръце. Сърцето ми блъскаше в гърдите, а в ушите ми кънтяха думите от съобщението, което току-що бях прочела. Беше два през нощта, а аз не можех да спя. Станах да си налея вода и телефонът на Петър, съпругът ми, светна на масата. Никога не съм ровила в личните му неща, но тази нощ нещо ме накара да го направя. Може би шестото чувство, може би просто безсъние. И там, между безброй служебни съобщения и банални разговори, видях чат с Ива — най-добрата ми приятелка от детството.

„Липсваш ми… Кога пак ще се видим? Вчера беше невероятно…“, пишеше тя. Петър й беше отговорил със сърце. В този момент всичко се срина. Седнах на пода до радиатора, стиснала телефона, и започнах да плача без глас. Не знаех какво да правя. Петър спеше в другата стая, а Ива — жената, на която съм поверявала най-съкровените си тайни — живееше два етажа по-горе.

На сутринта всичко изглеждаше като лош сън. Слънцето огряваше панелните блокове на Люлин, а отвън децата вече играеха на топка. Аз стоях в кухнята и гледах празната чаша кафе. Петър влезе и ме целуна по челото.

— Добро утро, Мария! Как си?

Погледнах го право в очите. За първи път от години не можех да отвърна на усмивката му.

— Трябва да поговорим — казах тихо.

Той се сепна. Видях как лицето му пребледнява.

— Какво има?

— Знам за теб и Ива.

Мълчание. Само тиктакането на стенния часовник нарушаваше тишината. Петър седна срещу мен и сведе глава.

— Мария… Не исках да те нараня…

— Не си искал? — гласът ми трепереше от гняв и болка. — Петнадесет години! Всичко ли беше лъжа?

Той започна да обяснява — било моментна слабост, било грешка, било нещо, което не можел да контролира. Но аз вече не чувах думите му. В главата ми се въртяха спомени: първата ни среща в парка зад блока, раждането на дъщеря ни Ели, вечерите пред телевизора с пуканки и смях… Всичко изглеждаше като чужд живот.

След като Петър излезе за работа, се качих при Ива. Тя ме посрещна с усмивка, сякаш нищо не се е случило.

— Мария! Какво става?

— Знам всичко — казах студено.

Усмивката й замръзна. За миг видях вина в очите й, после тя се опита да ме прегърне.

— Прости ми… Не знам как стана…

— Не искам да те чувам! — избухнах аз. — Ти беше като сестра за мен!

Излязох от апартамента й и затръшнах вратата. По стълбите срещнах съседката баба Станка, която ме изгледа подозрително.

— Всичко наред ли е, Марийче?

— Не, бабо Станке. Нищо вече не е наред.

В следващите дни кварталът сякаш оживя от клюки. Съседките шушукаха по пейките пред блока, а децата гледаха странно Ели на детската площадка. Чувствах се като изложена на показ — всички знаеха, само аз не.

Майка ми дойде от Перник да ме види.

— Марио, трябва да си силна! — каза тя и ме прегърна силно. — Мъжете са такива… Но ти имаш дете! Помисли за Ели!

Но как да мисля за някой друг, когато аз самата се чувствах празна? Вечерите прекарвах сама на балкона с чаша вино, гледайки светлините на София и чудейки се къде сбърках.

Една вечер Ели дойде при мен със сълзи в очите.

— Мамо, защо тате не спи вкъщи? Защо всички деца ми се подиграват?

Прегърнах я силно.

— Не си виновна ти, миличка. Понякога възрастните правят грешки…

Тогава реших да не се предавам. Започнах работа като касиерка в близкия супермаркет — не беше мечтаната професия, но поне ме измъкваше от мислите ми. Запознах се с нови хора — Деси от склада, която също беше минала през развод; Иван от охраната, който винаги намираше начин да ме разсмее; и дори млада майка като мен — Таня, която ми стана приятелка.

Постепенно започнах да усещам вкуса на свободата. Всяка сутрин излизах с Ели за училище и усещах как въздухът мирише различно — вече не на страх и болка, а на надежда.

Петър се опита да се върне няколко пъти. Донесе цветя, обещаваше промяна. Но аз вече бях друга жена.

— Мария, моля те… Нека опитаме пак!

Погледнах го спокойно.

— Не мога да простя това, Петре. Не само заради мен — заради Ели. Тя заслужава истината.

С времето кварталът спря да шушука зад гърба ми. Хората свикнаха с новото ни семейство — само аз и Ели. Научих се да прощавам — не на Петър или Ива, а на себе си за това, че толкова дълго съм живяла в лъжа.

Сега стоя на балкона и гледам залеза над Люлин. Вече не плача. Питам се: Колко често живеем в измислен свят само защото ни е страх от истината? И дали някога ще спрем да се лъжем сами?