Когато оставих дъщеря си заради работа в чужбина: Цената на оцеляването

– Мамо, защо пак си с куфара? – гласът на Мария трепери, а очите ѝ са пълни със сълзи. Стоя на прага с износения си куфар, а сърцето ми се къса. Вече съм взела решението – заминавам за Италия, за да работя като болногледачка. В Пловдив няма работа, а сметките се трупат една след друга. Баща ѝ ни напусна преди три години и оттогава всичко е на моите плещи.

– Мария, трябва… – думите заседнаха в гърлото ми. – Трябва да замина. За теб го правя.

Тя не казва нищо. Само се обръща и тръшва вратата на стаята си. Оставам сама в коридора, с куфара и вината си.

Първите месеци в Италия са ад. Работя по 14 часа на ден, грижа се за възрастна жена, която не разбира нито дума български. Вечер плача в малката си стая и стискам снимката на Мария. Пращам пари всеки месец, купувам ѝ дрехи, учебници, шоколади. Но когато ѝ звъня по телефона, тя е студена и кратка:

– Добре съм. Не ми трябва нищо.

– Мария, липсваш ми… – прошепвам аз.

– Трябва да уча. Чао.

Годините минават. Връщам се за Коледа, но тя вече е тийнейджърка с непознат поглед. Седим на масата с майка ми, която се грижи за нея през цялото време.

– Защо не остана тук? – пита ме Мария една вечер. – Пари ли са ти по-важни от мен?

– Не е така… – опитвам се да обясня. – Ако не бях заминала, нямаше да имаме нищо. Щяхме да гладуваме.

– По-добре да бяхме бедни, но заедно! – извиква тя и излиза от стаята.

Сълзите ми се стичат по бузите. Майка ми ме прегръща:

– Ще ти прости някой ден, Снежи. Всички деца така реагират.

Но годините минават, а прошката не идва. Мария завършва училище с отличен успех, кандидатства в Софийския университет и заминава без да ме погледне. Аз продължавам да работя в Италия, вече съм свикнала с чуждата страна и чуждата самота.

Понякога си мисля какво ли би било, ако бях останала. Дали щяхме да сме по-близки? Или щяхме да се караме за всяка сметка и всяко парче хляб?

Преди две години се върнах окончателно в Пловдив. Купих малък апартамент с парите от Италия. Опитах се да се сближа с Мария, но тя вече има свой живот – работа, приятел, приятели. Когато я каня на гости, идва рядко и стои напрегната.

– Мамо, не знам какво да ти кажа – признава тя една вечер. – Не мога да забравя как ме остави.

– Знам – казвам тихо. – Но тогава мислех, че това е единственият начин.

– Може би си права – въздъхва тя. – Но аз още не мога да го приема.

Вечерите са най-тежки. Седя сама на дивана и гледам старите снимки – Мария като малка, усмихната до мен на плажа във Варна; Мария с първото си колело; Мария на бала си, а аз само на снимката до нея, защото тогава пак бях в Италия.

Понякога сънувам как се връщам назад във времето и избирам друго – оставам тук, живеем бедно, но заедно. После се будя и осъзнавам, че миналото не може да се промени.

Сега съм на 59 години и се питам: струваше ли си? Дадох всичко от себе си, за да оцелеем, но загубих най-важното – близостта с дъщеря си.

Може ли една майка да бъде простена за това, че е избрала оцеляването пред присъствието? Има ли изобщо правилен избор в този свят?