Никога повече няма да позволя да ме наранява: История за свекървата и границите

— Пак ли не си сложила достатъчно сол в супата, Ивана? — гласът на свекърва ми, Мария, проряза тишината в малката ни кухня в Пловдив. Стоях до печката, с лъжица в ръка, а сърцето ми туптеше като лудо. Беше поредната неделя, в която тя идваше „да ни помогне“, но всъщност всяка нейна дума беше като игла в кожата ми.

Погледнах към съпруга си, Стефан, който се преструваше, че чете вестника. Знаех, че чува всичко, но както винаги — мълчеше. В този момент се почувствах напълно сама. Отново.

— Мария, мисля, че супата е добре — опитах се да запазя спокойствие, макар че гласът ми трепереше.

— Ти мислиш, ама аз знам! — изсумтя тя и се настани на стола до масата. — Когато аз готвех на Стефан, никога не се е оплаквал. Сега все нещо му липсва.

Стиснах зъби. Вече пет години бях омъжена за Стефан и през цялото това време Мария не пропускаше възможност да ми покаже, че не съм достатъчно добра за сина ѝ. Първо беше за готвенето, после за чистотата, после за възпитанието на дъщеря ни Елица. Винаги намираше нещо.

Вечерта, когато Мария си тръгна, седнах на дивана и се разплаках. Стефан дойде при мен и ме прегърна.

— Знаеш, че майка ми е труден човек… — започна той плахо.

— Не мога повече така! — прекъснах го. — Всеки път ме унижава пред теб и пред детето ни. Защо никога не ѝ казваш нищо?

Той въздъхна тежко.

— Това е майка ми… Не искам да я обиждам. Тя е сама откакто баща ми почина…

— А аз? Аз не съм ли важна? — попитах през сълзи.

Той замълча. Тази нощ не спах. Въртях се в леглото и мислех за всички моменти, в които съм преглъщала обидите ѝ — когато нарече Елица „разглезена“, когато каза на приятелките си, че съм „мързелива“, когато ме упрекна, че работя вместо да стоя вкъщи.

На следващия ден реших: повече няма да търпя. Отидох при психолог в квартала — госпожа Димитрова. Разказах ѝ всичко. Тя ме изслуша внимателно и каза:

— Ивана, трябва да поставиш граници. Ако не го направиш ти, никой няма да го направи вместо теб.

Тези думи ме разтърсиха. Върнах се вкъщи с твърдо решение. Когато Мария дойде следващата неделя, я посрещнах с усмивка, но този път бях готова.

— Ивана, пак ли ще правиш онази безвкусна супа? — започна тя още от вратата.

Погледнах я право в очите:

— Мария, ако не ти харесва как готвя, можеш да донесеш своя храна или да си починеш у дома. В нашия дом ще се държим с уважение един към друг.

Тя ме изгледа сякаш съм ѝ плеснала шамар.

— Как смееш да ми говориш така? Аз съм ти свекърва!

— Да, и аз те уважавам като такава. Но очаквам същото и от теб.

Стефан стоеше като вцепенен. За първи път виждаше тази моя страна.

Мария тръшна чантата си на масата и излезе от кухнята. Прекара остатъка от деня мълчаливо пред телевизора и си тръгна по-рано от обикновено.

Вечерта Стефан ме погледна с ново уважение:

— Не знаех, че можеш да бъдеш толкова твърда…

— Не знаех и аз — признах си.

След този ден Мария започна да идва по-рядко. Понякога ми звънеше по телефона само за да се оплаче от самотата си или от болките в кръста. Но вече не си позволяваше да ме унижава пред Стефан или Елица.

С времето започнах да усещам как въздухът вкъщи става по-лек. Елица беше по-спокойна, а Стефан — по-внимателен към мен. Започнахме да прекарваме повече време заедно като семейство — без напрежение и без страх от поредната критика.

Един ден Мария ме покани на кафе у тях. Отидох с притеснение, но тя ме посрещна топло.

— Ивана… — започна тя колебливо. — Може би понякога прекалявам… Просто ми е трудно да приема, че синът ми вече има свое семейство.

Погледнах я и видях в очите ѝ болка и самота, които преди не бях забелязвала.

— Знам, Мария. Но ако искаш да бъдеш част от нашия живот, трябва да се уважаваме взаимно.

Тя кимна и за първи път почувствах, че между нас може да има мир.

Днес вече не се страхувам да защитавам себе си и семейството си. Научих се да казвам „не“ и разбрах, че това не ме прави лоша снаха или лоша жена — напротив, прави ме по-силна майка и съпруга.

Понякога се питам: Колко още жени като мен търпят мълчаливо подобни отношения? Кога ще повярваме, че имаме право на уважение дори в собствените си домове?