Сблъсък на съдби: Когато срещнах бащата на бъдещата снаха
— Не мога да повярвам, че това се случва точно сега! — прошепнах си, докато стоях на прага на малката панелна кухня в Люлин, стиснала чантата си толкова силно, че кокалчетата ми побеляха. Синът ми, Даниел, ме гледаше с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам виновна, дори когато знаех, че съм права.
— Мамо, моля те, не започвай още от вратата! — каза той тихо, сякаш се страхуваше да не събуди нещо по-голямо от нас самите.
Бях дошла да се запозная с родителите на Мария — момичето, което Даниел обичаше и с което искаше да свърже живота си. Бях чувала много за нея: добра, умна, възпитана. Но за семейството ѝ знаех малко. Само че живеят в съседния квартал и че баща ѝ работи като шофьор на камион. Не очаквах нищо особено — просто една обикновена българска вечеря между две семейства.
Влязохме в апартамента им — миришеше на готвено зеле и евтин парфюм. Мария ни посрещна с усмивка, а майка ѝ — с леко напрежение в очите. Но баща ѝ… Още щом го видях, разбрах, че нещо не е наред. Очите му бяха замъглени, бузите зачервени, а походката — несигурна.
— Добре дошли! — изрече той с пресипнал глас и протегна ръка към мен. Усетих миризмата на ракия още преди да я стисна.
— Благодаря ви за поканата… — отвърнах неловко и се опитах да не покажа колко съм разстроена.
Вечерята започна нормално. Говорихме за работа, за цените в магазина, за това колко трудно е да си млад в България. Но бащата на Мария прекъсваше всички, говореше високо и често се смееше неуместно. В един момент стана и започна да разказва истории от казармата, които никой не искаше да чуе.
— Ей, Даниеле! — обърна се той към сина ми. — Знаеш ли какво е истински мъж? Истинският мъж трябва да може да изпие литър ракия и пак да стои на краката си!
Мария се сви на стола си, а майка ѝ го изгледа строго:
— Стига си говорил глупости пред гостите!
— Какво? Да не съм казал нещо лошо? — отвърна той и се засмя гръмко.
Погледнах Даниел. Очите му бяха пълни със срам и болка. Познавах този поглед — беше същият като когато баща му ни напусна преди години и аз останах сама да го отглеждам. Тогава обещах на себе си, че ще направя всичко възможно синът ми да има по-добър живот.
В този момент в мен се надигна гняв. Как можеше Даниел да избере такова семейство? Как щяхме да живеем заедно? Какви ценности щяха да предадат на бъдещите ми внуци?
След вечерята излязохме на балкона. Беше студено, но аз имах нужда от въздух.
— Мамо… — започна Даниел тихо. — Знам какво ще кажеш.
— Не знаеш! — прекъснах го рязко. — Не знаеш какво е да гледаш детето си как върви към пропастта!
— Мария не е като баща си… Тя страда заради него цял живот. Аз я обичам!
— Ами ако той не се промени? Ако започне да ви тормози? Ако някой ден стане агресивен?
Даниел замълча. Виждах как се бори със себе си.
— Мамо, ти винаги си искала най-доброто за мен. Но това е моят избор. Аз трябва да живея с него.
Върнахме се вътре. Бащата на Мария вече беше заспал на дивана с празна чаша в ръка. Майка ѝ прибираше масата мълчаливо, а Мария плачеше тихо в кухнята.
На тръгване Мария ме прегърна:
— Извинявайте за татко… Не е лош човек, просто… понякога не може да спре.
Погалих я по косата и усетих колко е крехка.
Вкъщи цяла нощ не мигнах. В главата ми се въртяха хиляди мисли: Да се намеся ли? Да кажа ли на Даниел, че прави грешка? Или да го оставя сам да научи уроците си?
На сутринта седнахме с Даниел на кафе.
— Мамо, благодаря ти, че дойде вчера — каза той тихо. — Знам, че ти беше трудно.
Погледнах го дълго. Видях в него мъжа, който отгледах сама — силен, но уязвим; решителен, но все още търсещ одобрението ми.
— Сине… — прошепнах. — Понякога най-голямата любов е тази, която ни позволява да направим собствените си грешки.
Той ме прегърна силно.
Сега стоя тук и се питам: Кое е по-правилно — да защитиш детето си от болката или да му позволиш сам да открие пътя си? Може ли една майка някога напълно да се довери на избора на детето си?