Когато свекървата се нанесе: Буря в нашия дом

– Не така се прави мусака, Мария! – гласът на свекърва ми пронизваше въздуха като остър нож. Стоях до печката, с ръце, изцапани с картофи, и се опитвах да не избухна. Беше вторник сутрин, а аз вече усещах как седмицата ми се разпада.

Преди пет години с Иван купихме тази къща в покрайнините на Пловдив. Беше нашата мечта – малък двор, две стаи и тишина. Всичко вървеше добре, докато една вечер той не се прибра с новина: „Майка ми няма къде да отиде. Ще остане при нас за известно време.“

„Временното“ се превърна в месеци. После в години. И с всеки изминал ден усещах как домът ми се изплъзва от ръцете ми.

– Мария, защо пак си сложила толкова сол? – продължи тя, докато ръцете ѝ ловко нареждаха чиниите на масата. – На Иван не му е добре от соленото.

– Така го обича, майко – опитах се да се усмихна, но гласът ми трепереше.

– Аз го познавам по-добре – отвърна тя и ме изгледа строго.

Иван влезе в кухнята, усмихнат, сякаш нищо не се случва. – Как върви мусаката?

– Добре е – казах аз и го погледнах с надежда да усети напрежението. Но той само целуна майка си по бузата и седна на масата.

Вечерята премина в мълчание. Свекърва ми разказваше за младостта си в Родопите, за това как е отгледала Иван сама след смъртта на баща му. Аз слушах, но мислите ми бяха другаде – в онези първи години на брака ни, когато всичко беше просто.

След вечеря останах да мия чиниите. Чух как Иван и майка му се смеят в хола. Сълзи напълниха очите ми. Не можех да споделя с него как се чувствам – страхувах се, че ще избере нея пред мен.

Сутрините станаха още по-тежки. Свекърва ми ставаше първа и правеше кафе. Когато слизах долу, вече беше започнала да подрежда или да готви. Всяко мое действие беше под наблюдение.

– Мария, не така се чисти подът. Едно време жените знаеха как се държи къща.

– Времето е друго, майко – отвръщах тихо.

– Жената трябва да е домакиня! – отсичаше тя.

Започнах да се затварям в себе си. Приятелките ми забелязаха промяната.

– Защо не поговориш с Иван? – попита ме една вечер Даниела по телефона.

– Не мога… Той я обича. Тя е всичко за него след баща му…

– А ти? Ти си му жена!

Знаех, че е права, но страхът ме парализираше. Всяка вечер си лягах с мисълта: „Утре ще говоря с него.“ Но утрото идваше и аз отново мълчах.

Една неделя напрежението избухна. Свекърва ми беше поканила съседката без да ме попита. Когато я видях на прага, усетих как кръвта ми кипва.

– Можеше поне да ме предупредиш! – казах по-рязко, отколкото исках.

– Това е и моят дом! – отвърна тя със студен глас.

– Не е! Това е нашият дом с Иван!

В този момент Иван влезе и ни видя една срещу друга като два бика пред сблъсък.

– Какво става тук?

– Попитай жена си! – изсъска майка му.

– Попитай майка си! – отвърнах аз през сълзи.

Той стоеше между нас, объркан и безсилен. За първи път видях страх в очите му.

Тази вечер не спахме заедно. Лежах сама и мислех за всичко изгубено – спокойствието, радостта от дома, близостта ни с Иван.

На следващия ден събрах смелост и му казах всичко. За болката, за усещането, че съм чужда в собствения си дом, за страха да не го загубя.

Той мълча дълго. После каза:

– Не знаех… Прости ми. Ще говоря с майка.

Разговорът им беше тежък. Чух ги през стената:

– Мамо, Мария има нужда от пространство. Това е нашият дом…

– Значи аз съм излишна? – чу се гласът ѝ, натежал от обида.

– Не… Просто трябва да уважаваме границите си.

След този ден нещата започнаха бавно да се променят. Свекърва ми остана при нас, но вече не се намесваше във всичко. Понякога дори разговаряхме спокойно за рецепти или гледахме сериал заедно.

Но белезите останаха. Доверието между мен и Иван трябваше да се гради наново. Понякога още усещам страх – че пак ще изгубя себе си в чуждите очаквания.

Чудя се: Колко жени като мен живеят в сянката на свекървата? Колко семейства премълчават болката си от страх да не изгубят любовта?