Не бързай със сватбата, Елица! – Бягството на една булка от властната фамилия на годеника си

– Елица, не забравяй, че днес трябва да си най-красива – гласът на бъдещата ми свекърва, госпожа Димитрова, прониза утрото като остър нож. Стоях пред огледалото в малката стая на родителите ми в Пловдив и се чудех коя съм всъщност. Ръцете ми трепереха, а сърцето ми блъскаше в гърдите като затворена птица.

– Мамо, сигурна ли си, че това е правилното? – прошепнах на майка ми, която оправяше воала ми с треперещи пръсти.

Тя не отговори веднага. Погледна ме в очите и сякаш за миг видях в тях същия страх, който усещах и аз. – Всички чакат, Ели. Не можеш да ги разочароваш.

Всички чакаха. Годеникът ми – Калоян, неговите родители – строгият инженер Димитров и властната му съпруга, цялата им фамилия, която още от първия ден ме гледаше като проект, който трябва да бъде завършен по техен образец. „Ти ще станеш част от нашето семейство и ще спазваш нашите правила“, беше казала веднъж госпожа Димитрова на вечеря, докато Калоян мълчаливо ядеше супата си.

Първите месеци с Калоян бяха като приказка. Срещахме се в Капана, разхождахме се по Марица, мечтаехме за бъдеще. Но щом обявихме годежа, всичко се промени. Всяка наша среща беше под надзора на родителите му. Всяко мое решение – от роклята до менюто на сватбата – минаваше през тяхното одобрение.

– Елица, не може да поканиш толкова малко хора от твоята страна – каза веднъж госпожа Димитрова. – Нашето семейство е голямо и уважавано. Трябва да покажем класа.

– Но аз искам да е по-скромно… – опитах се да възразя.

– Не е въпрос на желание, а на традиция! – прекъсна ме тя.

Калоян рядко взимаше моя страна. „Майка ми знае най-добре“, казваше тихо. Понякога усещах как се опитва да ме защити, но винаги се отказваше пред погледа на баща си.

Седмици наред се опитвах да бъда идеалната снаха: усмихвах се на семейните вечери, помагах в кухнята, слушах безкрайните им разкази за успехите на рода Димитрови. Всяка вечер се прибирах у дома и плачех на рамото на майка ми.

– Ели, ако не си щастлива, по-добре се откажи – прошепна тя една вечер.

– Не мога… Всички чакат тази сватба. Баба ми мечтае да ме види булка. Татко е горд, че ще стана част от такова семейство…

– А ти? Какво искаш ти?

Не знаех какво искам. Или по-скоро – не знаех как да го кажа на глас.

В нощта преди сватбата не можах да заспя. Слушах как дъждът барабани по прозореца и се чудех дали някога ще бъда истински щастлива. Представях си живота си като част от фамилията Димитрови: всяко мое решение ще бъде тяхно решение; всяка моя мечта – тяхна мечта.

На сутринта облякох роклята си с усещането, че обличам чужда кожа. Когато пристигнахме пред църквата, видях Калоян – красив, но напрегнат. До него стояха родителите му с изправени гърбове и студени усмивки.

– Готова ли си? – попита ме Калоян тихо.

Погледнах го в очите и за първи път видях в тях същото объркване като моето.

– Не знам… – прошепнах.

Госпожа Димитрова се приближи до мен и хвана ръката ми твърдо:

– Сега не е време за колебания, Елица. Всички са тук заради теб.

Точно тогава нещо в мен се пречупи. Издърпах ръката си и направих крачка назад.

– Извинете… Не мога! – гласът ми прозвуча по-силен, отколкото очаквах.

Настъпи тишина. Всички погледи се впиха в мен. Майка ми заплака тихо, баща ми пребледня. Калоян стоеше като вцепенен.

– Елица! Не прави глупости! – изсъска госпожа Димитрова.

– Това не е глупост! Това е моят живот! – извиках през сълзи и хукнах по стълбите надолу.

Чух как някой ме вика по име, но не се обърнах. Тичах по улиците на Пловдив с развет воал и разплакани очи. За първи път от месеци дишах свободно.

Скрих се в малко кафене край реката. Седях сама с чаша горещо кафе и гледах как слънцето пробива облаците след дъжда. Телефонът ми звънеше безспирно – майка ми, Калоян, приятелки… Не вдигнах.

В този момент разбрах: по-добре е да разочароваш всички за един ден, отколкото да разочароваш себе си за цял живот.

Сега седя тук и пиша тази история с надеждата някой да я прочете и да намери кураж да избере себе си. Дали постъпих правилно? Или просто избягах от страха си? Какво бихте направили вие на мое място?