„Как не ви е срам!” – Една неделна трапеза, която разруши всичко

– Как не ви е срам! – гласът ми прозвуча по-рязко, отколкото исках, но вече не можех да се спра. Бях стиснала вилицата толкова силно, че кокалчетата на пръстите ми побеляха. Всички около масата замлъкнаха. Леля Гинка, с вечния си укорителен поглед, ме изгледа така, сякаш съм изрекла най-голямата обида на света.

Неделният обяд у свекърва ми винаги беше изпитание. Съпругът ми, Димитър, настояваше да ходим всяка седмица – „Традиция е, Мария, не може така.“ Но за мен тези събирания бяха като ходене по въже над пропаст – никога не знаеш кога ще се скъса. Децата ни, Ива и Сашко, се свиваха до мен всеки път, когато някой от роднините започнеше да ги разпитва или подиграва.

Този път поводът беше дребен – Сашко не искаше да си дояде супата. Леля Гинка веднага го захапа:
– В нашето време децата не си позволяваха такива глезотии! Яж, че ще пораснеш като тръстика!

Сашко наведе глава и започна да рови в чинията. Ива се опита да го защити:
– Той просто не обича моркови…

– Ти пък не се меси! – изсъска чичо Жоро. – На твоята възраст аз вече работех на полето!

Погледнах към Димитър с надежда да каже нещо. Той само вдигна рамене и се престори, че не чува. В този момент почувствах как кръвта ми кипва. Не можех повече да търпя това унижение.

– Стига! – извиках. – Това са моите деца и няма да ги обиждате повече!

Настъпи тишина. Свекърва ми, баба Пенка, се намеси:
– Мария, не преувеличавай. Ние само се шегуваме.

– Това не са шеги! – гласът ми трепереше. – Вие ги карате да се чувстват зле заради това, което са!

Леля Гинка се изсмя:
– Много сте чувствителни младите днес! Затова децата ви са такива… разглезени.

Погледнах към Ива – очите ѝ бяха пълни със сълзи. Сашко стискаше лъжицата така, както аз стисках вилицата си преди малко. В този момент разбрах, че ако не ги защитя сега, никога няма да си простя.

– Ако още веднъж чуя подобни думи към децата ми, няма да стъпим повече тук! – казах тихо, но твърдо.

Димитър ме изгледа с укор:
– Мария, моля те…

– Не, Мите! – прекъснах го. – Омръзна ми да гледам как всички ги мачкате и ти мълчиш!

Свекърва ми въздъхна тежко:
– Едно време жените знаеха мястото си…

– А едно време хората имаха сърца! – отвърнах аз.

Станах от масата и взех децата за ръка. Вратата хлопна зад нас с такъв трясък, че сигурно още ехти в ушите им.

Вкъщи беше тихо. Сашко седеше на дивана и мълчеше. Ива ме прегърна силно:
– Благодаря ти, мамо…

Сълзите ми потекоха без да мога да ги спра. Чувствах се виновна и облекчена едновременно. Димитър се прибра късно вечерта. Не каза нищо – само седна до мен и въздъхна.

– Защо винаги трябва да избираш между мен и тях? – прошепна той.

– Не избирам между теб и тях – избирам между това кое е правилно и кое не е – отвърнах аз.

След този ден отношенията ни със семейството му се промениха завинаги. Свекърва ми не ми проговори месеци наред. Леля Гинка разказвала на всички съседи как съм ги изложила пред децата си. Димитър беше все по-отдалечен. Понякога го чувах нощем да въздиша тежко в тъмното.

Децата обаче сякаш разцъфнаха. Ива започна да рисува повече, Сашко стана по-уверен в себе си. Веднъж го чух да казва на приятелчето си: „Мама винаги ме защитава.“

Понякога се питам дали постъпих правилно. Дали цената на тази свобода не беше твърде висока? Дали едно семейство си струва повече от достойнството на собствените ти деца?

А вие как бихте постъпили? Кое е по-важно – мирът в семейството или защитата на децата ни?