Достатъчно! Моят дом не е хотел: Историята на едно семейство и границите

— Пак ли идват? — прошепнах на себе си, докато гледах през прозореца как колата на леля Сийка спира пред блока. Беше неделя сутрин, а в коридора вече се чуваха стъпките на децата ѝ, които се надпреварваха кой пръв ще натисне звънеца. Мъжът ми, Петър, въздъхна тежко и се скри в спалнята, преструвайки се, че оправя нещо по лаптопа.

— Марияна, отвори им, че ще събудят целия вход! — извика майка ми от кухнята, където вече приготвяше баница за гостите.

Отворих вратата с усмивка, която ми тежеше като камък. Леля Сийка ме прегърна шумно, а братовчедите ми нахлуха с чанти, играчки и безкрайна енергия. В хола вече нямаше място за мен — масата беше отрупана с храна, диванът — с якета и раници.

— Ех, Мариянче, само ти можеш да ни приютиш така! — засмя се леля ми. — У вас е като в хотел!

Усмихнах се неловко. Вътре в мен нещо се сви. Кога домът ми стана хотел? Кога спрях да имам свое пространство?

През следващите часове се въртях между кухнята и хола, сервирах кафе, разпределях порции, прибирах разлято сокче от килима. Петър не излезе от стаята. Майка ми разказваше истории от младостта си, а гостите се смееха шумно. Никой не забелязваше умората в очите ми.

Вечерта, когато всички си тръгнаха, седнах на пода до мивката и заплаках тихо. Петър дойде при мен и сложи ръка на рамото ми.

— Докога ще го правиш това? — попита той меко. — Не виждаш ли как те използват?

— Те са ми семейство… — прошепнах. — Как да им откажа?

— А ти кога ще си семейство на себе си? — отвърна той.

Тези думи ме преследваха цяла нощ. Спомних си всички онези пъти, когато братовчедка ми Деси идваше с децата си за „няколко дни“, които ставаха седмици. Как чичо Кольо преспиваше на дивана след всяко събиране. Как приятелката ми Галя оставяше багажа си у нас всеки път, когато „нямаше къде да отиде“. Всички идваха при мен — защото знаеха, че няма да откажа.

На следващата сутрин телефонът звънна. Беше леля Сийка.

— Мариянче, ще дойдем пак другата седмица, че малките имат състезание в София. Ще останем само три нощи!

Стиснах зъби.

— Лельо, този път няма да стане… — казах тихо.

— Как така? — гласът ѝ стана остър. — Нали винаги ни приемаш?

— Вече не мога. Имам нужда от почивка… от пространство.

Настъпи тишина.

— Явно си забравила какво е семейство! — изсъска тя и затвори.

Сълзите ме задавиха. Майка ми ме погледна укорително.

— Как можа да им откажеш? Те са ни кръв!

— А аз? Аз не съм ли човек? Не заслужавам ли спокойствие в собствения си дом?

Майка ми замълча. За първи път видях разочарование в очите ѝ.

Следващите дни бяха тежки. Телефонът ми прегря от обаждания и съобщения: „Как можа?“, „Толкова ли ти е трудно да помогнеш?“, „Забрави откъде си тръгнала!“ Дори баща ми се обади:

— Марияна, не е хубаво така… Семейството трябва да си помага.

— А кой ще помогне на мен? — попитах през сълзи.

Петър беше единственият, който ме подкрепи:

— Време е да мислиш за себе си. Не си длъжна да носиш чуждите товари цял живот.

Започнах да казвам „не“ по-често. Първо на леля Сийка, после на Деси, после на Галя. Всеки път беше като малка смърт — страхувах се от гнева им, от вината, която ме заливаше като студен душ. Но с всяко „не“ усещах как въздухът в дома ми става по-чист, как стените отново ме прегръщат.

Майка ми дълго не ми говореше. Един ден дойде при мен с торта.

— Знам, че ти е тежко… — каза тя тихо. — Но може би си права. И аз понякога се чувствам уморена от всички тези гости…

Прегърнах я силно. За първи път от години се почувствах разбрана.

Сега домът ми е тих. Понякога ми липсва шумът на роднините, смехът на децата… Но вече знам къде са границите ми. И знам, че имам право да ги пазя.

Питам се: Колко още жени като мен живеят с чувството за вина, че поставят себе си на първо място? Кога ще спрем да жертваме личния си свят в името на чуждото удобство?