Цената на ябълката: Изповедта на една българска баба за любовта и жертвите в семейството

— Пак ли си купила ябълки за котките, бабо? — гласът на Мария, снахата ми, проряза тишината в кухнята като остър нож. Дъждът барабанеше по прозореца, а аз стоях с ножа в ръка, белейки ябълка за любимата ми котка Мая. В този момент времето сякаш спря.

— За котките са, да — отвърнах тихо, без да я поглеждам. — Те обичат ябълки.

— А децата? — Мария повиши тон. — За тях мислиш ли? Вчера пак нямаше плодове за следобедната им закуска! Само котките ти са важни!

Стиснах ябълката по-силно. Вече усещах как се разпадам отвътре. Внуците ми — Виктор и Елица — бяха светлината в живота ми. Но откакто Мария се нанесе у нас с моя син Петър, всичко се промени. Всяка дреболия се превръщаше в спор. Всяка моя грижа за себе си или за животните ми беше повод за упрек.

— Не е вярно — прошепнах. — За всички мисля. Просто…

— Просто какво? — прекъсна ме тя. — Просто ти е по-лесно да обичаш животните, отколкото хората!

Тези думи ме удариха като шамар. Сълзите напираха в очите ми, но не им позволих да потекат. Не пред нея.

Мария излезе от кухнята с трясък. Останах сама, само с Мая, която се притисна до крака ми и замърка утешително. Погалих я по главата и се опитах да се съвзема. Спомних си времето, когато бях млада майка и всичко правех за Петър. Тогава никой не ме обвиняваше, че давам повече на едното или другото дете. Всички бяхме бедни, но сплотени.

Сега домът ми беше пълен с хора, но се чувствах по-самотна от всякога.

Вечерта Виктор дойде при мен с учебника си по математика.

— Бабо, ще ми помогнеш ли с домашното?

Усмихнах се през сълзи.

— Разбира се, мило дете.

Докато решавахме задачите, чух как Мария говори по телефона в хола:

— Не знам какво да правя вече с нея… Всичко й е важно, само не и нашето семейство…

Сърцето ми се сви. Не исках да бъда товар за никого. Но не можех да спра да бъда себе си — жената, която обича животните, която има нужда от малко лично пространство дори в собствения си дом.

На следващия ден Петър ме намери в градината.

— Мамо, Мария е притеснена. Казва, че не й помагаш достатъчно с децата.

Погледнах го уморено.

— Петре, аз съм на 68 години. Гледам ви всички — готвя, чистя, пера… Искам и малко време за себе си. Защо това е толкова трудно за разбиране?

Той въздъхна.

— Знам, мамо… Просто Мария е напрегната. И аз съм уморен от работа… Всички сме на ръба.

— Знам — казах тихо. — Но понякога имам чувството, че вече не съм у дома си.

Той ме прегърна неловко и си тръгна. Останах сред доматите и чушките, които сама бях засадила тази пролет. Те поне не ме обвиняваха за нищо.

Вечерта седнах сама на терасата с чаша чай. Мая се сгуши в скута ми. Гледах светлините на града и се питах: кога семейството стана бойно поле? Кога любовта започна да боли повече от самотата?

На следващия ден Мария отново ме нападна:

— Моля те, престани да купуваш скъпи лакомства за котките! Имаме сметки за плащане!

— Ще ги платя аз — отвърнах твърдо. — Имам пенсия.

— Ама ти не разбираш! Това е въпрос на приоритети! Децата имат нужда от нови обувки!

В този момент Виктор влезе бос в кухнята.

— Мамо, баба ми даде моите обувки да ги изперат! Аз сам поисках!

Мария млъкна за миг, после избухна:

— Виждаш ли? Всички сте срещу мен!

Избяга в стаята си и затръшна вратата.

Петър дойде при мен вечерта.

— Мамо… може би трябва да поговориш с Мария. Тя се чувства изолирана.

Погледнах го уморено.

— А някой пита ли как се чувствам аз?

Той замълча.

В нощта не можех да заспя. Спомних си майка ми — как винаги беше последната, която сядаше на масата; как никога не се оплакваше; как жертваше всичко за нас. Дали това е съдбата на всяка българска баба? Да бъде винаги между чука и наковалнята — между любовта към децата и нуждата да остане вярна на себе си?

На сутринта станах рано и направих ябълков пай за всички. Когато го сложих на масата, Мария ме погледна изненадано.

— Благодаря… — прошепна тя.

Усмихнах се тъжно.

— Понякога една ябълка може да бъде причина за война… а понякога — за мир.

Вечерта седнах до прозореца с чаша чай и гледах как дъждът отново започва да вали над София. Мая мъркаше до мен. Внуците тичаха из хола и се смееха. Мария и Петър тихо разговаряха в кухнята.

Замислих се: дали някога ще мога да бъда едновременно добра баба и вярна на себе си? Или винаги ще трябва да избирам между своето щастие и това на другите?

Как мислите — възможно ли е една жена да бъде обичана такава, каквато е, без да жертва себе си заради семейството?