„Защо винаги за нея има повече?” – Моята битка за справедливост в семейството на съпруга ми

– Пак ли само буркани? – прошепнах на Мишо, докато свекърва ми, леля Мария, слагаше пред нас три буркана с компоти и една торба картофи. Галя, сестрата на Мишо, стоеше до нея с нова чанта, а в ръката ѝ проблясваше пликче с пари.

– Не започвай пак, моля те – отвърна ми тихо Мишо, но в гласа му прозираше умора. Знаех, че го боли, но никога не смееше да каже нищо на майка си.

Всяка събота и неделя пътувахме от София до малкото село край Пазарджик. Помагахме в градината, копаехме, садяхме домати, чистехме обора. Вечер седяхме на двора, слушахме щурците и се надявахме на малко признание. Но всяка седмица историята се повтаряше: Галя идваше с празни ръце и си тръгваше с пари, нови дрехи или някоя златна гривна от баба си. А ние – с буркани и картофи.

– Мамо, трябва ли да давам още пари на Галя? – веднъж се осмели да попита Мишо. – Нали тя работи в банка, а ние едва свързваме двата края?

– Ти не разбираш – отвърна леля Мария, без дори да го погледне. – Галя е сама, трудно ѝ е. Ти имаш жена до себе си, тя няма никого.

Почувствах как кръвта ми кипва. Аз ли бях виновна, че сме семейство? Че се борим заедно? Защо за нас няма нищо повече от буркани със зимнина?

Веднъж останах насаме с Галя. Стоеше пред огледалото и си пробваше новата гривна.

– Харесва ли ти? – попита ме тя с усмивка.

– Много е красива – отвърнах сухо. – Майка ти много те обича.

– Е, ти си имаш Мишо – каза тя и ме погледна през рамо. – Аз какво имам?

– Имаш майка си. И всичко, което тя може да ти даде.

Галя замълча. За миг видях тъга в очите ѝ, но после пак се усмихна и излезе.

Вечерта седяхме на двора. Леля Мария сипваше ракия на мъжа ми и баща му. Аз мълчах. Вътре в мен бушуваше буря. Не можех повече да търпя тази несправедливост.

– Мамо – казах тихо, но твърдо. – Може ли да поговорим?

Тя ме изгледа подозрително.

– Кажи, Цвети.

– Чувствам се… чужда тук. Всяка седмица помагаме, стараем се, а все едно не съществуваме. Всичко хубаво е за Галя. Защо?

Мишо ме хвана за ръката под масата. Баща му се намръщи.

– Не говори така! – изсъска леля Мария. – Ти не знаеш какво е да си майка!

– Знам какво е да си човек – отвърнах аз. – И знам какво е да се чувстваш пренебрегнат.

Тишината беше тежка като олово. Никой не каза нищо повече тази вечер.

На следващия ден тръгнахме към София по-рано от обикновено. В колата цареше мълчание.

– Прости ми – каза Мишо най-накрая. – Трябваше аз да говоря с нея.

– Не е твоя вината – отвърнах аз. – Просто… боли ме.

Седмица по-късно леля Мария ни се обади. Покани ни отново на село. Отидохме с нежелание.

Този път ни чакаха не само буркани, а и пликче с пари за нас. Леля Мария не каза нищо, само ги остави на масата.

– Благодаря ти, мамо – каза Мишо тихо.

– Всички сте ми деца – промълви тя и избърса сълза от окото си.

Галя не дойде този уикенд. По-късно разбрахме, че е плакала цяла вечер след нашия разговор.

Оттогава нещата се промениха малко по малко. Не станахме най-обичаните деца, но вече не бяхме напълно невидими.

Понякога се питам: заслужаваше ли си болката? Дали справедливостта в едно семейство струва повече от мира? Как бихте постъпили вие?