Когато брат ми отказа да се грижи за майка ни и поиска да продаде дома ни: История за предателството в семейството

– Не мога повече, Ивана! Не мога да гледам как майка се топи пред очите ми, а ти си мислиш, че всичко е наред! – гласът на брат ми Даниел отекна в малката кухня на панелката ни в Люлин. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът барабанеше по прозорците. Майка лежеше в стаята си, слаба и бледа, а аз стисках чашата си с чай така силно, че пръстите ми побеляха.

– Никой не ти е казал да стоиш тук, ако не искаш – отвърнах тихо, но в гласа ми се усещаше гняв. – Но тя е нашата майка. Не можем просто да я оставим.

Даниел се изсмя горчиво.

– Ти не разбираш! Имам си живот! Имам работа, приятелка, планове! Не мога да бъда вързан тук заради нея. Тя така или иначе няма да се оправи.

Тези думи ме пронизаха като нож. Майка ни беше преживяла инсулт преди няколко месеца. Оттогава всичко се промени. Аз напуснах работата си като учителка, за да се грижа за нея. Даниел идваше рядко, винаги с претенции и недоволство.

– Ако ти не можеш, поне помогни финансово – казах отчаяно. – Поне това можеш да направиш.

– Пари? Пари ли? – той се засмя презрително. – Знаеш ли какво? По-добре да продадем тази къща. Да я дадем в старчески дом и да си разделим парите. Така всички ще сме доволни.

В този миг сякаш времето спря. Чух как майка тихо хлипа в стаята си. Сълзите ми напълниха очите, но ги преглътнах.

– Никога няма да го позволя – прошепнах. – Това е нашият дом. Това е нейният живот.

Даниел тръшна вратата и си тръгна. Оттогава не съм го виждала.

Минаха седмици. Грижите за майка станаха още по-тежки. Имаше дни, в които едва намирах сили да стана от леглото. Понякога се питах дали не сгреших, че жертвах всичко за нея. Но после я виждах как ме гледа с благодарност и знаех, че постъпвам правилно.

Съседката леля Мария често идваше да помага. Тя беше тази, която ми каза:

– Ивана, не всеки може да понесе тежестта на болестта. Но ти си истинска дъщеря.

Понякога нощем лежах будна и си спомнях детството ни – как с Даниел играехме на двора, как майка ни готвеше баница за празниците, как баща ни пееше стари градски песни. Какво се случи с нас? Кога станахме чужди един на друг?

Един ден получих писмо от адвокат – Даниел настояваше за продажба на къщата. Започнаха заплахи, обиди по телефона. Майка все повече се затваряше в себе си. Виждах как болката от предателството я убива повече от болестта.

– Защо го прави? – питаше ме тя с треперещ глас. – Аз го отгледах с толкова любов…

– Не знам, мамо – отвръщах аз, а сърцето ми се късаше.

В един момент дори роднините ни обърнаха гръб. „Не се месим в чужди семейни работи“, казваха те. Останахме сами срещу света.

Започнах работа на половин ден като касиерка в кварталния магазин, за да свързвам двата края. Вечерите прекарвах до леглото на майка, четях ѝ книги и ѝ разказвах истории от младостта ѝ. Понякога тя се усмихваше през сълзи:

– Само ти ми остана, Ивана…

Веднъж през зимата токът спря и цяла нощ стояхме на студено, увити в одеяла. Майка трепереше от студ и страх. Тогава разбрах колко е крехък животът ни и колко малко ни трябва да изгубим всичко.

С времето болката от предателството на Даниел стана по-поносима, но никога не изчезна напълно. Понякога го сънувам – стои на прага на дома ни и ме моли за прошка. Но когато се събудя, знам, че това няма да се случи.

Майка почина през пролетта. Погребах я сама, с помощта на леля Мария и няколко съседи. Даниел не дойде дори тогава.

Сега живея сама в старата ни къща. Понякога чувам ехото на детския ни смях по коридорите и усещам мириса на майчината баница във въздуха.

Питам се: Къде сбъркахме като семейство? Можеше ли да простя на брат си? Или има граници, които никога не трябва да прекрачваме?

А вие как бихте постъпили? Прошката ли е по-важна или самоуважението?