Татуировките по кожата ми, осъдителните погледи в очите им: Историята на една майка от Пловдив

– Госпожо, не може да влезете вътре с такъв външен вид! – гласът на охранителя пред училището на децата ми беше рязък, почти унизителен. Стоях пред портата, с торба с домашно приготвени курабийки за класа на малкия ми син, а по ръцете ми ясно се виждаха татуировките – цветя, птици, имена на децата ми. В този момент усетих как всички родители ме гледат – някои с открито неодобрение, други с любопитство, а трети просто се отдръпнаха, сякаш съм заразна.

Винаги съм вярвала, че човек трябва да бъде себе си. Но в България това често означава да бъдеш наказан. Казвам се Мария и съм на 36 години. Имам три деца – Виктор, Елица и Калоян. Живеем в Пловдив, в панелен блок в „Тракия“. Работя като фризьорка на свободна практика, но напоследък клиентите намаляват. Може би защото хората не искат да ги пипа жена с татуирани ръце.

Мъжът ми, Георги, е шофьор на камион. Често го няма по няколко дни. Когато е вкъщи, се опитва да ме подкрепя, но усещам как и той започва да се притеснява от коментарите на съседите. „Марче, не можеш ли да ги покриеш поне като ходиш до училището?“, прошепна ми веднъж вечерта, докато децата спяха. „Не искам Виктор пак да се прибере разплакан, защото някой му е казал, че майка му е престъпник.“

Погледнах го и усетих как гърлото ми се стяга. „Гошо, не съм престъпник. Това са просто рисунки. Това съм аз! Не мога да се скрия.“ Той въздъхна тежко и замълча.

На следващия ден заведох Елица на балет. Докато чакахме пред залата, другите майки се събраха на групички и започнаха да шушукат. Една от тях – Даниела, майката на най-добрата приятелка на Елица – дойде при мен.

– Мария, знаеш ли… не искам да те обидя, но някои родители се притесняват за децата си. Казват, че татуировките ти са неподходящи за средата тук.

Погледнах я в очите и попитах:

– А кое точно е неподходящо? Цветята или имената на децата ми?

Тя се смути и замълча.

Вечерта вкъщи Елица ме попита:

– Мамо, защо другите майки не искат да говорят с теб?

Седнах до нея и я прегърнах.

– Понякога хората се страхуват от това, което не разбират, мила. Но това не значи, че сме лоши.

Сълзите напираха в очите ми. Не исках децата ми да страдат заради мен.

Опитах се да си намеря допълнителна работа – кандидатствах за рецепционистка в хотел в центъра. На интервюто управителката ме изгледа от глава до пети.

– Виждам, че имате опит… Но знаете ли, тук държим на представителния външен вид. Нашите гости са чужденци и бизнесмени…

– Искате да кажете, че татуировките ми са проблем?

– Ами… Да бъдем честни – да.

Излязох от хотела със свито сърце. За пореден път бях отхвърлена не заради липса на умения или опит, а заради кожата си.

Вкъщи Георги ме чакаше с чаша чай.

– Как мина?

– Както винаги – не съм достатъчно „представителна“.

Той ме прегърна мълчаливо.

С времето започнах да усещам как дори близките ми се дистанцират. Майка ми все по-рядко идваше на гости. Веднъж я чух да казва на съседката: „Не знам защо Мария си го причини това… Едно време такива хора бяха по затворите!“

Болеше ме най-много от това. Не от непознатите погледи, а от осъждането на собствената ми майка.

Един ден Виктор се прибра разплакан.

– Мамо, децата в училище казаха, че си била в затвора! Че само лоши хора имат такива рисунки!

Прегърнах го силно и му прошепнах:

– Не вярвай на всичко, което казват хората. Тези рисунки са част от мен и всяка една има история – твоята история, тази на сестра ти и брат ти.

Но как да обясня това на света около мен? Как да убедя хората, че татуировките не са белег за престъпление или морална поквара?

С времето започнах да нося дълги ръкави дори през лятото. Не защото се срамувах от себе си, а защото исках децата ми да имат нормално детство. Но всяка вечер пред огледалото си задавах един и същ въпрос: „Колко още трябва да се крия? Колко още ще плащам цената за това, че съм различна?“

А вие как бихте постъпили? Бихте ли приели човек като мен или бихте ме осъдили още преди да ме опознаете?