Между четири стени: Когато семейството е риск
„Не мога да повярвам, че го казваш, майко!“ – гласът на Петър трепереше, а аз стисках ръцете си под масата, за да не се разплача. Свекърва ми, леля Мария, седеше срещу мен с кръстосани ръце и поглед, който можеше да пробие бетон. „Казвам го за ваше добро! Този апартамент е стар, а моят е по-голям. Ако искате да имате дете, трябва ви повече място. Но…“, тя направи пауза и се усмихна хладно, „…трябва да ми прехвърлиш твоя апартамент. За сигурност.“
В този миг всичко в мен се преобърна. Бях израснала в този двустаен панелен апартамент в Люлин, наследство от баба ми. След смъртта ѝ, майка ми настоя да го запазя – „Това е твоето убежище, Мария!“, казваше тя. А сега трябваше да го дам? И то не на Петър, а на майка му?
Петър ме погледна умоляващо: „Моля те, Мария, нека поговорим спокойно. Майка ми просто иска сигурност.“
„Сигурност за кого? За мен или за нея?“ – изтървах аз и усетих как бузите ми пламват.
Тишината натежа като олово. Леля Мария стана и започна да събира чиниите с треперещи ръце. „Аз съм ви майка и мисля за вас. Ако не искате – няма проблем. Но помнете ми думата – един ден ще съжалявате.“
След тази вечеря всичко се промени. Петър започна да се прибира все по-късно от работа. Вечерите ни минаваха в мълчание, а когато се опитвах да говоря с него, той само въздишаше: „Не мога да избера между теб и майка си.“
Започнах да се съмнявам във всичко – в любовта ни, в бъдещето ни, дори в себе си. Майка ми ме подкрепяше по телефона: „Не се поддавай на натиск! Това е твоят дом.“ Но аз усещах как почвата под краката ми се разклаща.
Една вечер Петър се прибра пиян. Седна на ръба на леглото и ме погледна с празен поглед:
– Защо не можеш просто да направиш това за нас? Майка ми няма да живее вечно…
– А аз? Аз ще живея ли спокойно след това? – попитах тихо.
Той не отговори. Обърна се и заспа.
Дните минаваха в напрежение. Леля Мария започна да идва неканена – носеше буркани със зимнина, но винаги намираше повод да спомене апартамента:
– Знаеш ли колко хора мечтаят за такъв просторен хол? А ти…
Веднъж дори доведе нотариус на кафе „случайно“. Усетих как ме притискат от всички страни.
Съседките започнаха да шушукат: „Чула ли си? Мария ще прехвърля апартамента на свекърва си! Какво ли ще стане после?“
Една вечер не издържах и отидох при майка ми в Младост. Тя ме прегърна силно:
– Дете мое, никой няма право да те кара да жертваш сигурността си. Ако Петър те обича, ще те разбере.
Но Петър не ме разбра. Когато му казах, че няма да подпиша никакви документи, той избухна:
– Значи избираш апартамента пред мен!
– Не! Избирам себе си! – извиках през сълзи.
Той тръшна вратата и изчезна за три дни. През това време леля Мария звънна десетки пъти – първо молеше, после заплашваше:
– Ще останеш сама! Никой няма да те иска с такова отношение!
Сама… Думата кънтеше в главата ми. Наистина ли щях да остана сама? Или просто щях да бъда свободна?
Петър се върна със свити рамене:
– Не мога без теб… Но не мога и срещу майка си.
– А аз? Кой ще ме защити? – попитах го.
Той замълча.
Минаха седмици на мълчание и студени погледи. Един ден намерих бележка на масата: „Отивам при майка ми. Трябва време.“
Останах сама между четири стени – моите стени. Плаках, крещях, после мълчах с часове. Но с всяка изминала нощ усещах как страхът от самотата отстъпва място на облекчението.
Майка ми идваше често – носеше топла супа и тиха подкрепа. Съседките вече не шушукаха – поздравяваха ме с разбиране.
Петър не се върна. Леля Мария спря да звъни.
Сега стоя до прозореца и гледам светлините на Люлин. Моят дом е тих и сигурен. Понякога още боли, но вече знам – никой няма право да ме кара да избирам между себе си и другите.
Чудя се… Колко от вас са били поставени пред подобен избор? Кога трябва да кажем „стига“ – и на кого дължим най-голяма вярност: на семейството или на себе си?