Братска услуга или семейно задължение? – Историята на един братски конфликт

– Миро, трябва ми помощ. Утре вечер, след работа. Не ме оставяй сега, брат ми си ти! – Гласът на брат ми Димитър звучеше настойчиво по телефона, а дъждът барабанеше по прозореца като сърдит диригент. Беше октомври, от онези месеци, в които София изглежда още по-сивa и студенa.

Седях на кухненската маса, с чаша изстинало кафе и куп неплатени сметки пред мен. Вече бях изтощен от работата в склада и от грижите за болната ни майка. Но когато Димитър поиска нещо, цялото семейство очакваше да се откликне. Той беше „големият брат“, любимецът на баща ни, а аз – този, който винаги се съгласяваше, за да няма скандали.

– Добре, ще дойда – казах тихо, макар че вътре в мен всичко крещеше „Не!“. Но как да откажеш на брат си, когато всички ще те гледат накриво после?

На следващата вечер пристигнах пред панелката му в Люлин. Димитър вече ме чакаше с цигара в уста и нервно потропваше с крак.

– Айде, че нямам цял ден! – подвикна той. – Трябва да изкъртим плочките в банята и да изнесем боклука.

Влязохме вътре. Апартаментът беше разхвърлян, навсякъде строителни материали и прах. Димитър хвърли един чук към мен.

– Започвай оттам. Аз ще оправя кухнята.

Докато къртех плочките, мислех за всички пъти, когато съм го молил за помощ – когато се местих, когато имах нужда от заем или просто от рамо. Винаги беше зает или измисляше оправдания. А сега аз пак съм тук, целият в прах и пот, защото така се „прави“ в нашето семейство.

След часове работа ръцете ми трепереха. Димитър седеше на дивана и си пишеше по телефона.

– Може ли малко помощ? – попитах го.

– Чакай малко, имам важен разговор – отвърна той и дори не ме погледна.

В този момент нещо в мен се пречупи. Спомних си как майка ни винаги казваше: „Братята трябва да се подкрепят.“ А баща ни добавяше: „Мирослав е доброто дете, той никога не отказва.“

Но кой подкрепя мен?

Когато приключихме, Димитър дори не благодари. Само каза:

– Утре пак ще трябва да дойдеш. Има още много работа.

Погледнах го право в очите:

– Не мога повече така, Димитре. Винаги съм насреща за теб, а ти никога не си бил до мен. Защо трябва все аз да се жертвам?

Той се намръщи:

– Стига си драматизирал! Това е семейство! Всеки помага с каквото може.

– А ти с какво помагаш? – попитах го тихо.

Димитър замълча за миг, после се обърна към прозореца.

Върнах се вкъщи късно през нощта. Майка ни ме чакаше будна.

– Как мина? – попита тя притеснено.

– Както винаги – отвърнах уморено. – Само че този път му казах какво мисля.

Тя въздъхна:

– Знам, че ти е тежко. Но ние сме семейство…

– А понякога семейството боли повече от всичко друго – прошепнах аз.

Следващите дни Димитър не ми се обади. Майка ни ходеше притеснена из апартамента и все повтаряше: „Стига сте се карали! Животът е кратък.“

Но аз усещах странно облекчение. За първи път бях казал „не“. За първи път бях поставил себе си на първо място.

Седмица по-късно Димитър ми писа: „Извинявай. Не съм бил прав.“

Не знаех какво да му отговоря. Болката беше още прясна, но някъде дълбоко в мен се появи надежда, че може би не всичко е загубено.

Сега често се питам: Кога помощта към близките става жертва? И колко дълго трябва да търпим несправедливост само защото сме семейство?