Изоставена от майка ми: Любовта на баба и истинската причина за нейното завръщане

– Не плачи, Мария, всичко ще бъде наред – гласът на баба ми звучеше като тънка нишка надежда в онзи мрачен декемврийски следобед. Стоях на прага ѝ, с раница на гърба и сълзи по бузите. Майка ми – Елена – дори не се обърна. Вратата на таксито се затвори с трясък и тя изчезна в дъжда, сякаш никога не е била част от живота ми.

Бях на осем. Не разбирах защо мама трябваше да замине за София с новия си приятел. „Там ще започна нов живот“, каза тя предната вечер, докато събираше багажа си. „Ти ще си по-добре с баба.“ Не попитах защо. Не посмях.

Баба Стефка ме прегърна силно. В малкия ни апартамент в Кючук Париж всичко миришеше на топъл хляб и лавандула. Тя беше моят остров – учеше ме да меся баница, да шия копчета, да броя звездите през прозореца. Всяка вечер ми разказваше приказки за миналото, за дядо, когото никога не бях виждала, за трудните години и за това как любовта лекува всичко.

Но любовта не излекуваше празнотата в мен. Всяка сутрин се будех с надеждата, че мама ще се върне. Пишех ѝ писма, които баба изпращаше по пощата, но отговори не идваха. В училище децата ме гледаха странно – „Тя е тази, дето майка ѝ я е оставила.“ На родителските срещи баба винаги стоеше гордо до мен, но аз усещах погледите на другите майки.

Годините минаваха. Научих се да не питам за мама. Приех, че семейството ми е баба и аз. Докато един ден, когато бях вече на седемнайсет, телефонът звънна.

– Мария? – гласът беше непознато познат. – Аз съм… майка ти.

Сърцето ми спря за миг. Баба стоеше до мен и стискаше ръката ми.

– Защо се обаждаш сега? – попитах тихо.

– Искам да поговорим. Може ли да дойда?

Два дни по-късно тя стоеше на прага ни – по-стара, по-красива, с нови дрехи и скъпа чанта. Прегърна ме неловко. Баба я гледаше с ледени очи.

– Какво те води тук? – попита тя.

– Искам да наваксаме изгубеното време – каза мама и се усмихна фалшиво.

Не ѝ повярвах. Но позволих да остане. Първите дни бяха странни – тя се опитваше да готви, но не знаеше как; разказваше ми за живота си в София, за новия си съпруг – Георги, бизнесмен; за партитата и скъпите ресторанти. Аз слушах мълчаливо.

Една вечер чух как баба и мама спорят в кухнята.

– Защо се върна? – прошепна баба ядосано.

– Имам нужда от Мария… Георги не може да има деца. Ако я взема при нас, ще получим наследството от неговите родители…

Светът ми се срина. Не бях дете, което някой обича – бях инструмент за чужди амбиции.

На следващия ден мама ме покани на разходка по Главната. Купи ми нови дрехи, опита се да ме убеди колко хубав ще е животът ни в София.

– Мария, ти заслужаваш повече от това тук – каза тя. – Ще имаш всичко: пари, образование, възможности…

– А любов? – попитах я аз. – Защо не ме потърси досега?

Тя замълча.

Вечерта седнах до баба на дивана и избухнах в сълзи.

– Не искам да тръгвам с нея! Не мога да ѝ простя!

Баба ме прегърна силно.

– Ти сама ще решиш какво да правиш, Марийке. Но знай едно: истинската любов не изоставя и не използва.

Мама остана още няколко дни, опитвайки се да ме убеди. Накрая си тръгна сама – без мен, без наследство.

Минаха години. Станах студентка във Великотърновския университет, после учителка в родния квартал. Баба остаря, но остана до мен до последния си дъх.

Понякога се чудя: ако бях тръгнала с майка си, щях ли да бъда щастлива? Или щях да загубя себе си завинаги?

Кажете ми: може ли прошката да излекува такова предателство? Или има рани, които никога не зарастват?