Майка, дом и страхът да не остана сама: Историята на една българска майка

– Мамо, не разбираш ли, че така ще ни е по-лесно на всички? – гласът на Петър звучи настоятелно, почти раздразнено. Седя на кухненската маса в малкия си апартамент в Люлин, стискам чашата с чай и усещам как ръцете ми леко треперят. Вече трети път тази седмица водим този разговор.

– Петре, не е толкова просто… – опитвам се да говоря спокойно, но думите ми заседват в гърлото. – Това е моят дом. Тук всичко ми е познато. Как ще се чувствам при вас? А ако някой ден… ако нещо се случи?

Петър въздъхва тежко. Виждам как нервно върти ключовете на колата си между пръстите. До него стои снаха ми, Мария, с ръце скръстени на гърдите. Тя не казва нищо, но погледът ѝ е достатъчно красноречив – и тя иска това да стане.

– Мамо, ти си сама тук. Апартаментът е стар, асансьорът пак не работи. Ако паднеш или се разболееш? При нас ще си на сигурно място. Ще гледаш децата, ще си имаш компания. И парите от апартамента ще ни помогнат да разширим къщата в Банкя. Всички ще спечелим.

В този момент внучката ми Яна влиза в стаята с тетрадка в ръка:

– Бабо, ще ми помогнеш ли с домашното?

Сърцето ми се свива. Обожавам тези моменти с нея и малкия Мартин. Но мисълта, че ще трябва да се разделя с всичко познато и сигурно, ме ужасява.

– Разбира се, мило – усмихвам се насила и я прегръщам.

След като децата излизат, Петър отново започва:

– Мамо, не можем повече да плащаме ипотеката и да поддържаме две жилища. Мария е уморена, аз работя до късно… Ако продадеш апартамента, ще ни помогнеш много. А ти ще си при нас – няма да си сама.

Поглеждам към снимката на покойния ми съпруг на шкафа. „Какво би казал той?“, питам се. Цял живот работихме за този дом. Тук отгледахме Петър, тук празнувахме Коледа, тук плакахме и се смеехме. Сега трябва ли да се откажа от всичко това?

Вечерта не мога да заспя. В главата ми се въртят думите на Петър и Мария. Спомням си как преди години му дадох спестяванията си, за да си купи първата кола. После му помагах с гледането на децата, когато Мария започна работа. Никога не съм отказвала помощ.

На следващия ден отивам до магазина за хляб. По пътя срещам съседката леля Сийка.

– Как си, Цветанке? – пита ме тя.

– Ох, лельо Сийке… Не знам вече – отвръщам и ѝ разказвам всичко.

Тя ме гледа със съчувствие:

– Мило момиче, помисли добре. Днес са с теб, утре може да се променят нещата. Знам толкова истории – хората продават жилището си, после ги изхвърлят като кучета…

Думите ѝ ме пронизват като нож. Знам, че Петър не е лош човек, но животът е непредсказуем. Ако Мария реши, че вече не ме иска? Ако децата пораснат и аз стана излишна?

Вечерта Петър ми звъни:

– Реши ли?

– Още мисля… – казвам тихо.

– Мамо, моля те! Не ни оставяй без подкрепа сега! Знаеш ли колко е трудно всичко? Ипотека, сметки… Не можем повече така!

Чувствам се притисната до стената. От една страна – обичта към сина и желанието да помогна. От друга – страхът да не остана без покрив над главата си на стари години.

На следващия ден отивам при адвокат – стар приятел на покойния ми съпруг.

– Цветанке – казва той строго – ако решиш да продаваш, настоявай за пожизнено право на ползване или поне нотариално заверен договор за гледане и издръжка. Иначе рискуваш много.

Връщам се у дома още по-объркана. Петър настоява за бързо решение – банката го притиска, Мария е все по-студена към мен.

Една вечер чувам как Мария говори по телефона:

– Ако майка му не продаде апартамента, няма как да оправим къщата… Не знам какво ще правим.

Чувствам се виновна и ненужна. Но после се ядосвам: цял живот съм давала всичко за тях! Не заслужавам ли поне малко сигурност?

На следващия ден събирам смелост и казвам на Петър:

– Ще ви помогна, но само ако имам гаранция, че няма да остана на улицата! Искам всичко черно на бяло!

Той се намръщва:

– Мамо, не ни ли вярваш?

– Вярвам ти, но животът е непредвидим…

След този разговор отношенията ни охладняват. Мария почти не ми говори. Яна ме гледа тъжно: „Бабо, защо всички са ядосани?“

В крайна сметка решавам да не продавам апартамента засега. Знам, че това може да развали отношенията ни, но страхът да остана без дом е по-силен от всичко.

Седя сама в хола и гледам през прозореца към панелните блокове на Люлин. Чувствам се самотна и предадена, но поне имам покрив над главата си.

Понякога се питам: Кога децата забравят какво са получили от родителите си? И дали някой ден ще разберат защо избрах себе си пред тяхната изгода?