„Оставих сина си при свекърва ми – никога няма да забравя какво ми каза“

– Мамо, не мога повече! – изкрещях през сълзи, докато държах телефона с треперещи ръце. Беше вторник сутрин, а аз вече закъснявах за работа. Петър, синът ми, беше с температура и кашлица, а мъжът ми – Димитър – отново беше в командировка. В този момент единственият човек, към когото можех да се обърна, беше свекърва ми – леля Мария.

Тя вдигна на третото позвъняване. Гласът ѝ беше спокоен, почти равнодушен:
– Какво има, Цвети?
– Моля те, можеш ли да дойдеш да гледаш Петър? Не мога да си взема отпуск, а той е болен…
– Ами… – замълча за миг. – Не знам дали е добра идея. Ти си му майка.

Това ме удари като шамар. Очаквах упреци, но не и това. В главата ми се завъртяха всички онези моменти, в които тя идваше на гости и подреждаше играчките на Петър по „правилния“ начин или ми обясняваше как супата трябва да се вари поне два часа. Винаги съм се страхувала от деня, в който ще започне да се меси в живота ни, но сега… сега имах нужда от нея.

– Моля те! – гласът ми се пречупи. – Не мога да го оставя сам…
– Цвети, ти си майка. Трябва да се научиш да се справяш сама. Аз вече съм гледала едно дете – моят ред е минал.

Затворих телефона и се разплаках още по-силно. Петър ме погледна с големите си кафяви очи и прошепна:
– Мамо, ще останеш ли с мен?

В този момент почувствах вина, каквато не бях изпитвала никога досега. Вина, че не мога да бъда едновременно добра майка и добра служителка. Вина, че не мога да разчитам на семейството на мъжа си. Вина, че изобщо поисках помощ.

Седнах до Петър на леглото и го прегърнах. Телцето му гореше от температурата.
– Ще остана, миличък… – излъгах го тихо.

В този ден не отидох на работа. Шефката ми – госпожа Иванова – ме наруга по телефона:
– Цветелина, това е третият път този месец! Ако не можеш да се справяш, ще трябва да си намерим заместник.

Затворих телефона и се почувствах още по-смачкана. Димитър ми писа съобщение: „Майка ми каза ли нещо? Ще дойде ли?“
Отговорих само: „Не.“

Вечерта Димитър се прибра уморен и раздразнен.
– Защо не настоя повече? Тя винаги помага на сестра ми!
– Може би защото аз не съм ѝ дъщеря… – прошепнах.

Той замълча. Вечеряхме в тишина. Петър заспа неспокойно, а аз седях до леглото му и мислех за всички онези семейства, в които бабите са опора. Защо при нас не беше така? Какво бях направила грешно?

На следващия ден реших да отида при леля Мария лично. Отидох с Петър за ръка и звъннах на вратата ѝ.
– Здравейте… – казах тихо.
Тя ме погледна строго:
– Защо си дошла?
– Искам да поговорим…

Седнахме на масата в кухнята ѝ. Миришеше на компот от праскови и старо кафе.
– Мария, защо не искаш да ми помогнеш? – попитах направо.
Тя въздъхна тежко:
– Цвети, когато аз бях млада майка, никой не ми помагаше. Мъжът ми беше по строежите, а аз гледах Димитър сама. Научих се да не разчитам на никого. Сега времената са други… но аз не знам как да бъда баба по вашите правила.

Погледнах я с нови очи. За първи път разбрах страха ѝ – страхът да не бъде обвинена, че се меси; страхът да не бъде отхвърлена.
– Аз имам нужда от теб – казах тихо. – Не като детегледачка, а като човек до мен.

Тя замълча дълго. После стана и сложи пред мен чаша чай.
– Добре… ще опитам. Но ще правя нещата по моя начин.
– Стига да си до нас…

От този ден започнахме бавно да изграждаме мост между нас. Имаше спорове – за храната, за дрехите на Петър, за телевизията. Имаше сълзи и обиди. Но имаше и моменти на смях, когато Петър ни караше да играем на „семейство“ с плюшените му мечета.

Днес вече знам: понякога най-голямата помощ е просто някой да бъде до теб – дори и да не прави всичко „правилно“.

Питам се: колко често сами рушим мостовете между поколенията? Дали ако бях поискала помощ по-рано и по друг начин, всичко щеше да е различно? Какво мислите вие?