Двадесет години лъжи: Двойният живот на моя съпруг излезе наяве след едно обаждане

– Кой е този номер? – промърморих си, докато телефонът вибрираше в ръката ми. Беше късен следобед, дъждът барабанеше по прозорците на панелката ни в Люлин, а аз се опитвах да сготвя вечеря за Георги и децата. Неочаквано, гласът от другата страна на линията беше женски, тих, но решителен.

– Здравейте, казвам се Мария. Моля ви, не затваряйте. Трябва да поговорим за Георги… вашия съпруг.

Сърцето ми се сви. В този момент сякаш времето спря. Гласът ѝ трепереше, но думите ѝ бяха като нож в гърдите ми. „Георги е баща на децата ми. Живеем заедно в Пловдив от години.“

– Това е някаква грешка! – изкрещях, а ръцете ми трепереха. – Моят Георги работи в командировки, но… той никога не би…

– Моля ви, имам снимки, документи… Не искам да ви нараня, но вече не мога да живея в лъжа.

Затворих телефона и се разтреперих цялата. Децата ме гледаха уплашено от масата. „Мамо, добре ли си?“ – попита малката Ива. Усмихнах се насила и се опитах да прикрия сълзите си.

Вечерта Георги се прибра по обичайното време – с уморена усмивка и букет карамфили. „За най-добрата майка“, каза той и ме целуна по челото. В този миг всичко в мен кипеше – гняв, болка, недоумение. Но не казах нищо. Само го гледах как сяда до децата и започва да разказва за „работния ден“.

През нощта не можах да заспя. Въртях се в леглото до него и си спомнях всички онези командировки, всички празници, които уж е пропуснал заради работа. Колко пъти съм го защитавала пред приятелките си? Колко пъти съм си повтаряла, че имам най-добрия мъж?

На следващия ден Мария ми изпрати снимки – Георги с други две деца, усмихнат до непозната жена пред жилищен блок в Пловдив. Снимки от рождени дни, семейни ваканции… Сякаш гледах чужд живот, но лицето на мъжа беше моят Георги.

Седях на кухненската маса и не знаех какво да правя. Обадих се на най-добрата си приятелка Даниела.

– Не може да бъде! – извика тя. – Ти си му дала всичко! Как можа да те предаде така?

– Не знам… – прошепнах. – Чувствам се като глупачка.

– Не си виновна ти! Той е лъжец! Трябва да говориш с него.

Събрах сили и вечерта го изчаках да се прибере. Децата вече спяха. Показах му снимките без думи. Лицето му пребледня.

– Моля те… нека ти обясня…

– Двайсет години, Георги! – гласът ми беше дрезгав от плач. – Как можа? Как успя да живееш два живота? А аз? А децата?

Той седна срещу мен и започна да разказва – как всичко започнало като грешка, как не искал да нарани никого, как обичал и двете семейства по различен начин. Чувствах се като в лош филм.

– И какво сега? – попитах през сълзи. – Ще продължиш ли да лъжеш? Или ще избереш?

Той мълча дълго. После каза:

– Не знам какво да направя… Не искам да загубя нито вас, нито тях…

Тогава разбрах – никога няма да бъда достатъчна за него. Никога няма да бъда единствена.

Следващите седмици бяха ад. Децата усещаха напрежението, питаха защо татко спи на дивана, защо мама плаче нощем. Майка ми настояваше да го изгоня веднага. Баща ми мълчеше и стискаше зъби от яд.

– Мамо, татко ще си тръгне ли? – попита ме веднъж Ива с огромни очи.

– Не знам, мило… Но каквото и да стане, аз винаги ще съм до теб.

Георги започна да отсъства все по-често. Веднъж го видях пред блока с куфар – заминаваше за Пловдив при другото семейство. Не каза нищо, само ме погледна виновно и тръгна.

Останах сама с децата и болката си. Приятелките ми ме подкрепяха, но нощем тишината беше непоносима. Започнах да пиша дневник, да изливам всичко на хартия. Търсех отговори – къде сбърках? Защо не забелязах по-рано?

С времето болката стана по-поносима. Намерих работа в кварталната книжарница, запознах се с нови хора. Децата свикнаха с новото ежедневие – без Георги на вечеря, без неговите приказки за командировки.

Понякога го виждам по улицата – остарял, уморен. Понякога ми се обажда да пита за децата. Но вече не го чакам.

Питам се: колко жени като мен живеят в лъжа? Колко още ще търпят заради децата или страха от самота? А дали някога ще мога пак да вярвам истински?