Нашият дом без чужда помощ: Историята на Мария и Димитър

— Мария, ти луда ли си? Как ще се справите без помощта на баща ти? — гласът на майка ми трепереше от тревога, докато държеше чашата с чай толкова силно, че се страхувах да не се счупи.

Погледнах я право в очите. — Мамо, това е нашият живот. Искаме сами да си изградим дом, без да зависим от никого.

Тя въздъхна тежко и се обърна към прозореца. Навън валеше ситен дъжд, а аз усещах как напрежението в кухнята ни се сгъстява с всяка изминала секунда. Димитър стоеше до мен, стиснал ръката ми под масата. Знаех, че и той е притеснен, но не искаше да го показва пред майка ми.

Баща ми беше човек с твърд характер и още по-твърдо мнение за живота. „Без пари нищо не става!“ — повтаряше често. Когато му казахме, че няма да вземем заем от него, само се изсмя: „Ще видим докъде ще стигнете!“

Така започна нашата битка. Наехме малка гарсониера в Люлин — стара, с мухъл по стените и прозорци, които не се затваряха добре. Първата ни зима беше кошмарна. Спяхме с дрехите си, а сутрините започваха с разправии заради сметките за ток. Димитър работеше на две места — през деня в склад, вечер като охрана. Аз преподавах уроци по английски на деца от квартала.

— Мария, не мога повече така — каза ми една вечер Димитър, когато се прибра уморен и целият мокър от дъжда. — Чувствам се като провал. Не мога да ти осигуря нищо.

Прегърнах го силно. — Имаме един друг, Дими. Това е най-важното.

Но истината беше, че и аз се чувствах отчаяна. Понякога нощем плачех тихо, за да не ме чуе. Мечтаех за малко уют, за топлина, за дом, в който да не се страхувам дали ще имаме пари за хляб до края на месеца.

Родителите ми не спираха да натякват: „Виждаш ли сега? Ако беше послушала баща си…“ А майката на Димитър дори отказа да ни говори няколко месеца — според нея сме ги засрамили пред роднините.

Веднъж на гости дойде брат ми Георги. Седна на дивана и огледа апартамента с насмешка:

— Ей, Маре, това ли ви е дворецът? Защо не вземете заем от нашите? Всички го правят.

— Защото искаме да знаем, че сме го постигнали сами — отвърнах му твърдо.

Той само поклати глава и се засмя. Но тази вечер след като си тръгна, седнахме с Димитър на пода и дълго мълчахме. В очите му видях сълзи.

— Може би грешим — прошепна той. — Може би трябваше да приемем помощта.

— Не — казах твърдо. — Ще издържим. Ще намерим начин.

И така започнахме да търсим допълнителни доходи. Записах се на курс по дигитален маркетинг и започнах да работя дистанционно за една малка фирма от Пловдив. Димитър започна да прави мебели по поръчка в свободното си време. Първата ни маса беше кривичка, но я продадохме на съседката от третия етаж.

Малко по малко започнахме да спестяваме. Всяка стотинка беше важна — отказвахме си почивки, нови дрехи, дори кино. Вечерите прекарвахме у дома с евтино вино и мечти за бъдещето.

След две години успяхме да съберем достатъчно за капаро за малък двустаен апартамент в Обеля. Беше старо строителство, но нашето! Когато подписахме договора, плаках от щастие.

Поканихме родителите си на гости. Майка ми донесе домашна баница и плака повече от мен:

— Прости ми, Марийче… Не вярвах във вас.

Баща ми само кимна и каза:

— Е, явно сте по-упорити от мен.

Седнахме всички около новата ни маса (този път права и здрава), а аз усетих как тежестта от гърдите ми изчезва.

Днес вече имаме малко дете — Виктория. Животът все още не е лесен, но всяка вечер когато я приспивам в нашия дом, знам че всичко си е струвало.

Понякога се питам: Ако бяхме приели чужда помощ, щяхме ли да ценим толкова силно това, което имаме? А вие как мислите — заслужава ли си борбата за самостоятелност или понякога гордостта ни пречи да бъдем щастливи?