Цял живот вярвах, че съм посредствена – докато не се осмелих да рисувам

– Пак ли ще седиш и ще гледаш през прозореца, Мария? – гласът на майка ми пронизваше тишината в кухнята, докато слънцето се опитваше да пробие през мръсните стъкла. – Имаш ли поне идея колко работа има?

Стиснах чашата с чай толкова силно, че пръстите ми побеляха. Не отговорих. Вече бях на 34, а все още се чувствах като дете, което трябва да се оправдава за всяка минута, в която не върши нещо „полезно“.

– Ще изчистя след малко – промълвих. – Само… искам малко да помисля.

– Мисленето няма да ти плати сметките! – изсумтя тя и тръгна към пералнята.

Това беше моят живот: работа в счетоводна кантора, грижи за двете деца, вечни упреци от майка ми, която живееше с нас след развода ми с Петър. Никога не съм вярвала, че имам някакъв талант. В училище рисунките ми бяха сиви и неуверени, а учителката по изобразително изкуство винаги казваше: „Мария, старай се повече.“

С времето спрях да се старая. Станах добра в сметките, в подреждането на живота на другите, в това да не се забелязвам. Дори когато Петър ме напусна заради „по-интересна жена“, не се изненадах. Просто приех, че съм обикновена.

Една вечер, след като децата заспаха, а майка ми гледаше турски сериал в хола, намерих стара кутия с боички на тавана. Бяха останали от времето, когато дъщеря ми рисуваше слънца и котки по стените. Взех една четка и лист хартия. Не знаех какво правя – просто започнах да движа ръката си. Първо несигурно, после по-смело. Цветовете се смесваха хаотично, но за първи път от години усетих нещо като радост.

На следващата сутрин скрих рисунката под леглото. Беше детинска и несръчна, но беше моята. През следващите седмици започнах да рисувам всяка вечер. Понякога цветя, друг път просто петна и линии. Майка ми се подиграваше:

– На твоята възраст хората градят кариера, а ти си играеш с боички като дете!

Дъщеря ми обаче веднъж надникна в стаята и каза:

– Мамо, това е красиво! Може ли и аз да пробвам?

За първи път от години се почувствах важна. Започнахме да рисуваме заедно – тя с ярки цветове и смели форми, аз – все още плахо, но вече с повече увереност.

Една вечер майка ми влезе без да чука и видя нашите рисунки разпръснати по пода.

– Какво е това? – попита тя с онзи тон, който ме караше да се свивам вътрешно.

– Просто рисуваме – отвърнах тихо.

– Това ли ще ядете? Рисунки? По-добре научи децата на нещо полезно!

Погледнах я право в очите за първи път от години:

– Мамо, може би ако някой беше повярвал в мен навреме, щях да съм щастлива жена.

Тя замълча и излезе от стаята. Дъщеря ми ме прегърна.

– Аз вярвам в теб, мамо.

На следващия ден занесох няколко рисунки на работа. Колежката ми Ирина ги видя случайно.

– Мария! Това е страхотно! Защо не ги покажеш някъде?

– Кой ще ги гледа? – засмях се горчиво.

– Знаеш ли колко хора търсят нещо истинско? Организираме изложба в читалището – донеси ги!

Седмици наред се колебаех. Майка ми ме убеждаваше да не се излагам:

– Ще станеш за смях! Хората ще говорят!

Но дъщеря ми настояваше:

– Мамо, моля те! Покажи им!

В деня на изложбата ръцете ми трепереха. Влязох в залата с чувалче рисунки и сърце, което щеше да изскочи от гърдите ми. Хората минаваха покрай картините ми и спираха. Една възрастна жена се приближи:

– Вашите цветове са като надежда след дъжд.

Почувствах как очите ми се пълнят със сълзи. За първи път някой видя мен – не счетоводителката, не майката или дъщерята на строгата жена, а просто Мария.

След изложбата няколко души поискаха да купят картините ми. Не можех да повярвам. Вечерта вкъщи майка ми мълчеше дълго, после каза тихо:

– Може би съм сбъркала… Може би трябваше да ти позволя да мечтаеш повече.

Прегърнах я. Не ѝ се сърдя вече – тя е продукт на своето време. Но аз избрах да не предавам този страх нататък.

Сега рисувам всеки ден. Децата ми също. Домът ни е пълен с цветове и смях. Понякога все още чувам гласа на майка ми в главата си: „Това няма да ти плати сметките.“ Но вече знам – има неща по-важни от сметките.

Чудя се: колко от нас са заровили мечтите си под купчина задължения? Колко още Марии има там навън? А ти – осмеляваш ли се да повярваш в себе си?